Осъдените души в сърцето на Испания

Днес ще си говорим за диамантите в родната ни литература. По принцип обичам много български автори, макар и малко от тях да са съвременни. Талев, Йовков и Димов са едни сред любимците ми. До сега винаги ме е чопкало далеч в съзнанието, чувството за вина, че така и не съм посегнала към „Осъдени души“, но докато бях в отпуска, успях да я прочета и да ѝ се насладя.

„Осъдени души“
Димитър Димов
Страници: 450
Издава: Захарий Стоянов

Макар и да обожавам Димов, окото не ми мигна да отнема една звезда от „Осъдени души“, но причината не е фрапираща, ще стигна и до нея малко по-натам.

Истината е, че нямам грам идея защо толкова години отлагах прочита на тази книга, тъй като „Тютюн“ ме очарова и завладя, а обикновено имам навика, когато силно харесам някой автор да прочета всичко от него. Е както и да е, моят грях към историята на Фани и любовта ѝ към отец Ередия е изплатен.

А сега за книгата… Мисля, че Димов е един от тези автори, които успешно те пренасят в дестинациите и историите на своите герои. Дали любовта му към Испания или фактът, че е живял известно време там придават толкова реалистичен облик на обстановката не знам, знам само, че успешно ме пренесе във време в което Испания е била разкъсвана от размирици и епидемия от петнист тиф. Духът на народът, манталитетът им е уловен толкова ярко, както и обстановката, горещият въздух, прахът полепващ се по лицата, порядките, религиозните онсови на обществото.

Това, което обичам в тази книга е умението с което Димов изгражда образи, лишени от морал на пръв поглед, прогнили отвътре, празни обвивки, които живеят по течението. И въпреки това, той успява да събуди съвестта в тях, без да ги превърне в чисти сълзи, показва нюанси, различно от сивото и бялото, умело прави преходът един луд да съзре чуждата лудост и да избави света от нея.

Героите му са съвършенни в своето несъвършенство. Луис, прогнил от вътре без капка морал, все пак намира в сърцето си доза състрадание и капка любов, Фани безскруполна, аморална, егоистична, заслепена от своята любов, накрая успява да прогледне и да събуди съвестта си, а Ередия… перфектният, праведният, стълбът на обществото в своята фанатична лудост успява да добие душа по-черна и от смъртта.

„Осъдени души“ е много повече от историята на една пропаднала жена и един монах, това е история за правилното и грешното, за страстта и любовта, за битката на един народ, история показваща грозното лице на епидемии и зависимости, докосваща, вълнуваща и неоставяща читателя без реакция.

А защо отнех една звезда, след като ме развълнува толкова? Защото за мен книгата остана незавършена, сякаш увисна в нищото, изоставяйки един от героите си без край. Определено исках да видя повече от Луис, реакцията му на всичко, което е чул и пътят по който е щял да поеме, но по една или друга причина, Димитър Димов е решил да сложи край, в онзи момент, когато една любов умира.