В разредения въздух

Точно това ревю ще е трудно. Не по-трудно от ревюто на „Чернобилска молитва“, но достатъчно трудно. В крайна сметка книгите, написани по истински събития и още повече, от участници в тях, имат една специфична тежест, едно такова усещане за свито под лъжичката, което предават на читателя без проблем.

„В разредения въздух“

Джон Кракауер

Страници: 384

Издава: Кибеа

Сега корицата няма да я обсъждам, няма и да взимам звезди за нея, не че издателството не можеше да се постарае повече, но в този конкретен случай, историята е особено важна.

Като начало искам да кажа, че аз не съм алпинист, никога не съм разбирала този стремеж към опасното, към върховете, към студа… Но не си слагам граници в четивата. Отдавна исках да прочета точно тази книга. За случилото се на 10 май 1996 не знаят малко хора, за този ден има и филм. Човешка грешка? Лош късмет? Истината е някъде там. Хората, можещи да дадат отговор на тези въпроси, са останали завинаги в прегръдката на титана Еверест.

Не знам до колко достоверна е гледната точка на Джон Кракауер като участник в една от експедициите или по-точно, водената от Роб Хол, но съм склонна да приема неговата версия за по-тежка от тази на Анатоли Буклеев, просто защото Кракауер в книгата сам се съмнява в собствените си действия и поема вина за някои от събитията в този злощастен ден.

„В разредения въздух“ започва като увлекателно четиво. Начина, по който авторът ни въвежда в това как започва експедицията, пътя до Базовия , описанието на спътниците му, всичко е увлекателно, структурирано и максимално придържащо се към фактите. Кракауер обаче не оставя читателя да пази илюзии, още с първите редове на книгата той дава да се разбере, че случилото се за него е кошмар, от който все още не може да се отърси, не оставя романтичната представа, че някъде там из страниците ще стане чудо и някой ще спаси всички.

Тази книга е тъмно увлекателна, потапя те дълбоко в приключението на тези хора, помага ти за момент, точно този определен момент, в който четеш, в който авторът те поставя в главите и мечтанията на тези хора, да разбереш стремежа за висохите върхове, но това разбиране поне при мен започна да изстива още на средата на книгата.

Гледала съм филма, знам хронологията на събитията и въпреки това последните 100 страници бяха трудни за четене. Четяха се със свито сърце, с тежко преглъщане, когато поредният човек губи живота си в бурята, връхлетяла върха на 10 май 1996 година.

Роб Хол, Анди Харис, Скот Фишър, Ясуко Намба, Дъг Харис… това са само някои от хората останали завинаги там на върха.

Изключително силна и истинска история и я препоръчвам на всеки, дори от чисто информативен аспект, да я прочете, а за тези, които това не е достатъчно винаги има и филма Everest (2015), който за мен е доста по-слаб, без да си надникнал из страниците на книгата, защото не можеш да се запознаеш с някои от личните терзания на автора и моментите, в които смята, че е сгрешил.