Destination Darkness

Автор: Аз (Ралица Колева)

Заглавие: Destination Darkness

На кратко: Живоът й се обръща с главоломна скорост. Тя е принудена да напусне всичко познато, да се откъсне от последният жив човек, когото обича за да срещне… баща си. Пред нея ще се открие историята на дедите й, мрачна, зловеща и смразяваща кръвта. Кои са истинските й корени и какво крие за нея нощта на Самхейн?

Ръката ми бе опряна на стъклото на автобуса, усещах как сълзите ми се стичат по бузите. Гледах очите му, пълни с тъга и същевременно с усмивка и оптимизъм. Той вярваше, че ще се срещнем отново, че когато тази учебна година приключи ще бъдем отново заедно и нещата ще продължат от там от където бяха спрели. Но аз знаех, че никога повече няма да го видя. Момента, в който медальона се озова в ръцете ми и опари дланта ми – това бе мигът, в който осъзнах че животът ми е на път да се промени. Въпреки болката го отворих. Вътре ми се усмихваше лика на майка ми, бях сигурна защото бях виждала нейни снимки и преди. Буйната й червена, и къдрава коса, която бях наследила се спускаше по раменете й, а в сините й очи грееха звезди. Не я бях виждала другаде освен на снимка, знаех че е умряла при раждането ми, а аз бях отгледана от дядо ми, който наскоро почина. Това, което беше най-интересното в този медальон, бе снимката на мъжа. Лицето му беше красиво, но имаше нещо в него, нещо потайно, мистериозно и студено. Той ме плашеше с изумрудено зелените си очи – същите като моите, но само по цвят. Неговите бяха студени, преценяващи и много хитри. Спомням си, че когато за първи път видях снимката му, красотата на лицето му не ми направи впечатление. Изпитах страх, граничещ с ужас, виждайки очите му. Това трябва да е бил баща ми… За който дядо никога не говореше. Именно баща ми бе причината да седя сега в този автобус и да се разделям с единственият човек, останал ми на този свят, единственият, когото обичах и ме обичаше. Сълзите ми се засилиха, когато чух как вратите на автобуса се затварят. Притиснах се до стъклото сякаш се опитвах да мина през него и да се хвърля в обятията му. Той само ми се усмихна успокояващо и оформи с устни „Скоро”. Само, ако знаеше…

 Пътуването отне близо шест часа с прекачване. Пейзажите се сменяха един след друг. От големи градове преминавахме в по-малки, докато постепенно се превърнаха в градчета и селца. Колкото повече се отдалечавах и влизах навътре в планините, толкова повече се свивах в седалката си. Не исках да идва моментът, в който ще сляза от този автобус. Не исках да започвам нов живот ден преди Самхейн. В моето семейство не го наричаме Хелоуин, нито някога съм обикаляла с костюм, за да събирам сладки. Корените ни са ирландски, а дядо винаги е бил традиционалист, горд с предците си. Казваше, че аз имам потенциала да бъда с магическа сила, като друидите… Казваше, че майка ми е имала такава. Звучеше абсурдно, но някъде дълбоко в себе си му вярах. Сега си спомням с тъжна усмивка за тези разкази и отчаяно копнея да ги чуя отново, но някой, някъде реши, че трябва да отнеме дядо от мен. Не бе минала една седмица от погребението му и пристигна писмо… От – да не повярва човек – баща ми. Човекът, който никога не ме потърси за тези почти осемнадесет години, всъщност след няколко часа ще са точно толкова, защото днес имам рожден ден. Явно беше решил отношенията ни да започнат на нож след като ме отделяше от единственият човек, когото обичах, в този ден, но писмото, което пристигна с официален адвокат, казваше изрично, че ако не тръгна доброволно, ще ме прибере с полиция… Вече го мразех…

 Автобусът спря с жалко изскърцване и прекъсна мислите ми. Огледах се. Бях пристигнала във възможно най-затънтеното и отдалечено градче на света. Къщите бяха сгушени една в друга сякаш се страхуваха от нещо. А  в далечината, над вече оголените дървета се виждаше върха на огромна къща. Искренно се надявах да не съм за там. Не, че имам нещо против големите и екзотични къщи, но бях израснала в домашния уют на едноетажна къщичка с градина отпред и отзад, точно както повечето в това градче. Погледнах отново писмото в ръцете си, за да си припомня адреса. Не беше трудно да се ориентирам. Тръгнах бавно по главната улица влачейки огромния куфар след себе си. Усещах как в гърба ми се впиват погледи, а може би беше параноята на новопристигналия. Обърнах се на два пъти  – нищо. Въздъхнах. Въобразявах си. Бях кълбо от нерви и кой може да ме вини? Загубих дядо си, загубих гаджето си, преместих се в забравено от Бога място. За миг се отърсих от мислите си, виждайки как къщите около мен оредяват, погледнах отново листа с адреса, мамка му… определено бях за онова огромно нещо сред дърветата.

 От дясната ми страна изникна голяма врата с черни решетки, завършващи с шипове. Можех да видя гробищните паметници отзад и потръпнах. Това трябваше да е някакъв извратен майтап, баща ми живееше в имение до гробищата!!! Точно в този момент всички истории на дядо за Самхейн ми се струваха толкова плашещи и истински, но когато се изправих пред къщата, която очаквах да е мрачна и зловеща, останах приятно изненадана. Двора й бе отрупан с множество есенни цветя и му придаваха магически цветове, а по зида с причудливи форми бе плъзнал бръшлян. Тук таме се намираше по някой жасминов храст, който да разпръсква аромата си. В края на пясъчната алея имаше фонтан, в който се къпеха малки птички. Самата сграда изглеждаше приветлива с тъмно червените си тухли и огромни прозорци. Може би се бях объркала, може би външният вид лъже… Пристъпих към вратата повдигайки ръка към противното чукче… Беше ухилена ехидно демонска глава, с рога и уши и всичко останало. Потреперих и почуках и като по команда вратата сама се отвори. Добре, това беше зловещо, ама наистина зловещо, като се има предвид, че оставаха  броени часове до  Самхейн. Леко подритнах вратата с крак и се промъкнах вътре. Външния вид определено лъжеше или поне този на къщата. Стените отвътре бяха от черно дърво, стълбището – осветявано от множество лампи с формата на някогашните газени фенери, а полюлея? – ха! – беше огромен и отрупан с много свещи. Преглътнах звучно. Къде, по дяволите, бях попаднала?

 –          Ето че пристигна. – В тона му се долавяше насмешка.

 Пуснах куфара на земята и се завъртях на пети, готова да проведа първата си словестна битка с така наречения мой баща. Замръзнах на място. Кучият му син не се беше променил, ама изобщо, за тези осемнадесет години. Лицето му бе все така красиво, но очите…

 –          Що за място е това?– Троснах се аз овладявайки страха си. – Можеше да ме оставиш още поне един ден у дома. – Натвърднах думата аз.  Исках ясно да му покажа колко изобщо не се радвам да видя него и доутопната му къща.

 –         Така ли говориш на баща си? – Можех да се закълна, че в думите му има съскане. Едвам се овладях да не направя крачка назад. Той сякаш усети това. По устните му се разля ледена усмивка и той разпери ръце. – Прегръдка?

–         Ъм… – Направих се, че се замислям. – Ще пропусна. – Отсекох с твърд тон. – А сега ще ми покажеш ли кой килер ще бъде стаята ми, държа да прекарам рожденият си ден заключена и далеч от теб. Ти не си мой баща и никога няма да бъдеш!

 Очаквах избухване, може би шамар, нещо… Нормалните хора поне биха реагирали така на избухването на тийнейджър, но не и той. Смразяващата усмивка бе все още на лицето му, такава усмивка която кара кръвта във вените ти да замръзне и пулса ти да се учести. В очите му можех да прочета, че му е пределно ясно как ме кара да се чувствам. Кимна с глава към голямото стълбище, подканяйки ме да тръгна натам. Изсумтях, възвръщайки самообладанието си и заизкачвах стълбите, влачейки куфара подире си. Едва чувах стъпките му зад гърба си. Сякаш бе лек като перце и не издаваше почти никакъв шум. На върха на стълбището той зави на дясно, като ме задмина. Аз като един „зрял“ човек се изплезих зад гърба му. За момент той наклони главата си и аз почти застинах от ужас, че някак си може и да ме е видял, но явно не – продължихме – той водеше, а аз следвах, борейки се с тежкия куфар. И това ми било джентълмен… Скоро започнах да се разсейвам, разглеждайки картините по стените и изтръпнах. Този тип определено беше сбъркан. По стените висяха… демонични сцени. Всичките бяха на един и същ демон… На една от тях той разкъсваше хора, на друга насилваше младо момиче и от устните му цъфтеше ехидна усмивка, която неволно ми напомни на баща ми, и… изтървах куфара.

 –         Нещо, което да грабва интереса ти? – Подсмихна се саркастично той.

–         Никога не съм виждала нещо по-гнусно в живота си! – Троснах се аз. Е, никой не можеше да ме обвини, че не съм искрена с баща си. Но мога да се закълна, че в очите му проблясна гневен пламък, който изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил.

–         Това е стаята ти. – Той кимна с ледено изражение към вратата пред него. – Можеш да ходиш навсякъде из къщата без стаите с черните врати. Тази стая… –смразяваща пауза – някога беше на майка ти. Нейният кът за усамотение и лично време.

–         Леле… Ама наистина много ти липсва, а? – Казах саркастично аз. В гласа му нямаше емоция, беше празен… Сякаш говореше за подметките на  обувките си.

–         Вечерята е в осем. Ако не слезеш, ще се кача и ще те довлека на масата.

 Преглътнах тежко. Някак си знаех, че наистина го мисли и няма да е приятно. За това просто кимнах и влязох в стаята, тряскайки вратата под носа му.

 Сякаш попаднах в Рая. Стаята беше светла и приветлива с нежни прасковени стени, дантелени пердета и шкафове от светло дърво. Беше невероятна. Поех дълбоко дъх и сякаш усетих аромата на майка си. Поне ми се искаше да е така, свеж аромат на  пролетни цветя. Оставих куфара на земята и седнах на леглото. Картината на отсрещната стена привлече вниманието ми. Пак същия демон, но срещу него стоеше червенокоса жена облечена в бяло. В първия момент бих казала, че прилича на мен или на майка ми, но единствената прилика бе само косата. От нея струеше сила, а демона беше паднал в краката й, гърчейки се от болка. Това със сигурност беше единствената картина в тази къща, която ми хареса. Всичко това ме накара да мисля за историите на дядо – за мама и нейните „сили”. Бе ми разказвал, че тя обичала да прави тайници, където да крие дневниците си. Ухилих се широко и потърках ръце. Ето какво щях да правя до проклетата вечеря. Имах четири часа да открия тайника на мама и да разбера дали е оставила нещо преди да си тръгне. Отне ми два. Бях завряна под леглото, опипвайки нервно таблата отдолу, когато едно чекмедже над главата ми точно под пружината се отвори и почти отнесе носа ми. Сподавих възторжения вик, който напираше да излезе от устните ми, и слепешката пъхнах ръка в малкия тайник. Лицето ми се озари в усмивка, когато напипах книга и още нещо обвито в плат. Извадих ги и се измъкнах от под леглото, тупайки дрехите си от праха. Внимателно разгърнах първо парчето плат и застинах. Вътре лежеше кама  с острие, извито във формата на змия и зловещ остър връх. Беше направена от черен метал или по-скоро камък, нещо дълбоко в мен ми казваше обсидиан, дръжката беше семпла и изчистена, само с едно златно слънце в основата. Потреперих и оставих настрана плашещата кама, отваряйки малкия дневник…

 След четиридесет минути четене бях останала потресена. В дневника си майка ми беше описала историята на целия ни род от келтските времена до днес. Според думите й демонът от картините е истински и наша далечна предшественица е успяла да го затвори в човешко тяло с мощно заклинание. Така той е бил принуден да бяга, за да спаси живота си. Продължавах да чета ужасена. Демонът имал много имена, но най-разпространеното било Беллиал. Родът ми го преследвал през вековете и континентите, докато не сме се озовали тук. Тогава сме загубили следите му за почти един век. Тъкмо се канех да обърна следващата страница, когато видях, че остават едва десет минути до осем. Скрих дневника и камата обратно в тайника и хукнах надолу.

 Успях да седна в момента, в който някъде в дълбините на къщата старинен часовник отброи своите осем удара.

 Един час мина, час на съвършено мълчание – това бе първата вечеря с баща ми. Той не ме поглеждаше, a аз само от време на време тайно вдигах поглед към него, опитвайки да го проуча. Когато приключихме вечерята, побързах да стана.

 –         Къде си мислиш, че отиваш? – попита той и отново ме погледна с ледените си очи.

–         Ъм, обратно в стаята си? Да прекарам поне един приятен час на телефона с приятел?

Той не каза нищо, само стана и отиде до големия скрин до стената и отвори едно от чекмеджетата. Извади черна кутия и я остави пред мен.

–         За рождения ти ден – каза той и седеше без да помръдне.

 Стана ми ясно, че няма да се махне от главата ми докато не отворя проклетия подарък.  Хванах краищата на кървавочервената панделка и ги дръпнах. Тя се развърза толкова лесно, падайки в скута ми. Поех си дълбоко дъх и отворих кутията. Опитах се да кажа нещо, но думите замряха в гърлото ми. Вътре беше една от най-сексапилните рокли, които някога бях виждала. Дълъг кървавочервен сатен. Бях сигурна, че ако я облека ще се обвие около тялото ми като водопад от кръв. Деколтето беше огромно, ама наистина огромно, а гърба… Е, да кажем, че свършваше почти където трябва. Това не беше рокля, която баща подарява на дъщеря си. Върху роклята лежеше огърлица. Беше една от тези, като в готическите магазини, която обвива врата, черна и сякаш направена от жива тел. По средата й проблясваше огромен рубин.

  Вдигнах глава и го погледнах объркано.

–         Когато дойде времето ще разбереш. – И с тези думи той напусна стаята.

 Гледах потресено подаръка. Не, че не ми харесваше… Коя млада дама не би харесала сатен и рубини?!?!? Но този тоалет беше доста разголен, за да бъде подарък от баща ми. Преглътнах тежко и затворих кутията. Отнесох я в стаята си, оставих я на леглото и отново извадих малкия дневник. Отгърнах на страницата, която бях чела за последно и продължих…

 Майка ми вече не пишеше за Беллиал. Пишеше за баща ми, за това колко много го обича, колко мил и приветлив е той… Я пак? Това не можеше да е същият човек, който ми беше подарил разголената рокля. Но ето на, след още няколко часа четене, почерка на майка ми стана неравномерен, любовта й лека полека прерастваше в страх, а страха в ужас. За краткото време, в което са били женени, тя започнала да открива истинската му същност. Осъзнала, че е омъжена за демона, който рода ни преследва вече хилядолетия. На този ред усетих как нещо стяга гърлото ми и затворих очи. Не бях сигурна, че искам да продължавам да чета, но нещо вътре в мен ми подсказваше, че трябва. Дойде момента, в който майка ми открива, че е бременна и ужасът й нараства. Очите ми се насълзиха. Тя знаеше, че трябва да го убие, но не можеше да рискува конфронтация с него, докато не се родя, нямаше как и да го остави да ме отгледа. В дневника си тя правеше план как да избяга, а накрая бе оставила указание как да бъде убит в случай, че някой намери дневника й. Имаше заклинание на келтски, което, незнайно защо, разбирах. Погледнах камата и прокарах пръсти по нея, трябваше да бъде забодена в сърцето му, точно в полунощ на Самхейн, когато границите между световете са тънки като паяжина. И докато острието се впива в плътта му, да бъдат казани думите. Запаметих ги, всяка една от тях и това беше всичко от тази история което можех да понеса за една вечер, но открих, че в мен гори любопитство. Какво се крие зад черните врати?! Спомних си, че има една на етажа. Станах и тихо отворих вратата на стаята си. Не се чуваше нищо, дори нормалните за едно голямо имение нощни звуци. Сякаш времето беше спряло. Стъпвайки на пръсти като балерина, стигнах до черната врата и леко натиснах дръжката. Този път нещото не се отвори само и ми се наложи да го бутна. Дори не изкърца, което бе още по-плашещо. В момента, в който влязох лумнаха свещи. Изтръпнах от гледката, разкрила се пред мен. Стените бяха чисто черни, нямаше нито една картина, само свещи, много свещи. В края на стаята до една от стените имаше огромно легло, покрито с червен сатен. Беше оправено и си личеше, че никой не е спал в него. Тази стая ме плашеше толкова много, че побързах да изляза.

 Тази нощ не можах да заспя. През цялото време ми се струваше, че чувам призрачен шепот, а в главата ми се въртяха Две неща: заклинанието и черният кинжал. Вече знаех как трябва да постъпя. Искаше ми се да мога да прочета края на дневника на майка си, но последните страници бяха откъснати. Може би ги бе взела със себе си? Никога не я бях познавала, но рода ми бе отдал живота си, преследвайки го. Знаех, че трябва да го направя за нея. Утре вечер. Нощта на Самхейн.

 Събудих се нервна, на закуска го нямаше, имаше само една бележка „Ще се прибера час преди полунощ…” Нищо повече. Потреперих с погнуса. Във вените ми течеше демонска кръв. Трябваше да приключа тази история веднъж завинаги, заради мама, заради Раян, заради себе си. Качих се в стаята и се строполих на леглото.  Оказа се, че съм спала през целия ден. Събудих в десет и половина вечерта и подскочих ужасено. Трябваше да изпълня инструкциите на майка си до полунощ. Взех си бърз душ и грабнах да облека първото, което ми попадана. Оказа се роклята. Тя застана, като моя втора кожа. Обви ме в прегръдката си и накара главата ми да се замае от удоволствие. Осъзнах се и сложих колието. Стягаше ме, дори ме задушаваше. Имах чувството, че само се пристяга около гърлото ми. Опитах се да го махна, но не можех. Изпсувах тихичко и извадих кинжала. Погледнах прекрасната изработка за последен път. Прибрах го в деколтето на роклята и тръгнах надолу. Когато крака ми докосна последното стъпало, вратата се отвори. Застинах и вдигнах поглед от земята. Очите ни се срещнаха и устните му се разтеглиха в зловеща усмивка.

 –         Знаех си, че ще разбереш кога е настъпил момента.

–         Просто нямах костюм за тази вечер. – Вдигнах гордо глава аз.

 В погледа му пробяга отново това гневно пламъче, но изчезна бързо. Усетих как огърлицата се стегна отново около шията ми и една капчица кръв се спусна надолу към деколтето. Обърнах му гръб и извадих камата. Дори не го чух кога е стигнал до мен. Усетих само как ледената му ръка хваща лакътя ми и ме извърта. Някак си успях да скрия кинжала зад гърба си. Идваше ми да запищя, но той просто ме пусна, вдигна ръка и избърса капката кръв, като потърка пръстите си и се вгледа в тях. Зловещата усмивка стана още по-широка и мога да се закълна, че за момент очите му леко пробляснаха.

 –         Б-беллиал… – Промълвих аз.

–         Отдавна не бях чувал това име. Едно от многото между другото – каза той с леден глас, после ръката му стисна брадичката ми и вдигна главата ми, за да го погледна в очите. – За теб „татко”.

–         Никога…

–         И майка ти каза така преди да пречупя нежния й врат. – Той се усмихна. – Не можеше да развали заклинанието, но… Ти ще ми помогнеш, а дори и да се провалиш поне ще изпълня обещанието си към стар приятел. По един или друг начин днес ще станеш принцеса на мрака, виждам че си облякла сватбената си рокля.

–         Ти откачено копеле!!! Аз съм ти дъщеря!

–         И точно за това искам най-доброто за теб. – Той изсъска. Прозвуча като змийски звук. – Принцеса на мрака… Това ще те направи могъща. С келтската си кръв, примесена с демоничната… Ще владееш света.

 Погледнах го ужасено, той наистина си вярваше. Сега знаех, че трябва да го убия. Не заради майка ми или някой друг, а заради самата себе си. Кучият му син ме бе обещал на демон. Мен, собствената му дъщеря. Не, че очаквам бащинско отношение от един от най-ужасяващите демони, но аз бях негова кръв! И да се женя на осемнадесет? В този момент в спомена ми изплува лицето на Раян с топлия поглед, обещаващ, че ще се видим отново. Ако сега се провалях, много хора щяха да умрат, включително и той.

 Точно този образ, запаметил се в съзнанието ми, ми даде сила. Сила да вдигна ръката си и да забия  камата надълбоко в гърдите на демона. Докато обсидияна пробиваше плътта му и се впиваше по-близо и по-близо до сърцето, аз мълвях заклинанието, което се беше запечатало в съзнанието ми. Чух чупене на кости. Очите му се разшириха, но не от ужас или болка. Той започна да се смее, силно и високо. Смехът му караше кожата ми да настръхва, сякаш хиляди игли се впиваха в  нея. Гледах го ужасена, стискайки ножа и усещайки как кръвта му се излива върху ръката ми. Пукащият звук ставаше все по-отвратителен и изведнъж от гърба му се подадоха  огромни черни криле. Бяха толкова големи, че заемаха цялата зала, главата му започна да се върти на всички посоки и да се трансформира. Не можех да крещя, бях загубила гласа си от ужас. Пуснах кинжала и отстъпих уплашено назад. И точно в този момент той се промени напълно. Лицето му бавно доби чертите на голяма глава с масивни рога, тялото му се издължи близо два метра, очите му горяха със зелени пламъци. Започна да се смее в тази си форма и цялата къща затрепери под краката ни. Не знам защо, но страхът бе започнал да се изцежда от мен. Изправих се бавно на крака и вдигнах глава нагоре.

 –         Не разбирам… – казах спокойно аз.

 Тогава той хвърли в краката ми един единствен лист. Веднага го познах. Беше последната страница от дневника на майка ми. Погледът ми заскача по редовете: „Единственият начин Беллиал да сее зло отново по света е, ако негово дете се отклони от пътя на доброто и вдигне ръка над своя баща, и облее ръцете си с кръвта му. За това моля, ако ти си дъщеря ми, не го убивай, потърси помощ и пренеси завета ми.” Прочетох редовете още един път, но те не ми подействаха. Не чувствах нищо. Усещах как човещината полека ме напуска и тъмна сила се влива във вените ми. Опияняваща сила. Дори образът на Раян не предизвикваше болка у мен, само удоволстиве от неговото страдание. Погледнах пръстите си и леко ги присвих, в тях запламтя огнено кълбо. Свих ръка в юмрук и то изчезна. Усетих как огърлицата ми се впива в гърлото ми и пуска няколко струйки кръв. После спря паснала идеално, като татуировка.

 –         Татко… – Погледнах го аз със същата усмивка като неговата. Ледена и пресметлива. Той вдигна гигантската си лапа и погали лицето ми.  Потърках глава в нея с доволно мъркане.

 В този момент часовникът оповести полунощ. Докато последният от тях заглъхваше, вратата се отвори широко с трясък. На прага стоеше млад мъж. Черната му къдрава коса падаше до раменете, лицето му беше красиво, съблазняващо, а очите чисто черни. На моменти вместо ириси в тях се появяваха пламъци, но после изчезваха.

 –         Принце мой… – баща ми изсъска зад мен и  падна на едно коляно, навеждайки глава.

 Аз от друга страна просто наклоних своята и тръгнах напред. Бях опиянена от силата, която струеше от новодошлия. Усещах древното могъщество, което насищаше въздуха. Вдигнах ръка и докоснах гърдите му. Можех да чуя писъците на всички души, които беше погубил, можех да видя унищожението и терора, които беше планувал.

 Той стисна грубо брадичката ми и ме огледа от глава до пети.

 –         Много добре, Беллиал, много добре. – Това бяха първите думи, които каза и които ме накараха да потреперя от желание в ръцете му. Гласът му бе горещ, като пламъците на мястото, от което идваше.

 Исках го. Исках силата му, исках да го подчиня на своята. Той сякаш разбра и се засмя. От смехът му през отворената врата можех да видя как паднаха безжизнени няколко птици. Беше потресаващо прекрасно. Той беше прекрасен. Улови ръката ми и тръгна нагоре по стълбите с бавна крачка. Знаех къде отиваме, знаех какво предстои. И точно в тази нощ, нощта на Самхейн, аз се превърнах в Принцесата на Мрака и това дяволски много ми харесваше.