Вой и шепот в една „Чернобилска молитва“

 

Това за мен беше една от най-очакваните, всъщност най-очакваната книга за годината. От момента, в който прочетох откъса, пуснат официално в книжното пространство, не можех да си избия прочетеното от съзнанието и знаех, че не само искам, но и трябва да прочета тази книга. Защо трябва? Защото това е от онези книги, значимите, показващи суровата и истинска действителност, разкривайки неща, премълчани от другите. Ако сте читател, който посяга към книгите, само за да му хубаво и забавно, който предпочита да избягва реалността, спрете дотук. Ако искате да ви заведа на емоционалното приключение, което представлява „Чернобилска молитва“ с всичките ѝ потресаващи и стискащи за гърлото моменти (да, точно така – за първи път в ревюто си ще включа и цитати), продължете да четете.

„Чернобилска молитва“
„Гласовете на утопията“ #4
Светлана Алексиевич
Страници: 306
Издава: Издателство „Парадокс“

Има книги, лишени от лекотата на романтичните истории, динамиката и предвидимостта на YA жанра. Има книги, които ти образуват една такава буца в гърлото… Правят преглъщането трудно, но това са ужасно важни книги. Те носят истински истории, оставили следи; реални, грозни, потресаващи, истински… За мен тези са най-силните истории.

Книги като „Чернобилска молитва“е хубаво не само да имаме в библиотеките си, но и да прочетем.

Няма човек, който не е чувал за аварията в Чернобил.  За някои това е просто история, новина, минала по екрана, през вестниците, но всъщност това е много реално събитие, повлияло на целият свят.

„Общо четиристотин и петдесет типа радионуклиди. Количеството им е равно на триста и петдесет бомби, хвърлени над Хирошима. Трябваше да се говори за физика. За законите на физиката. А говореха за враговете. Търсеха врагове.“

Книгата разкрива истории на хора, били в Припят по време на аварията или в опасната зона. Хора, принудени да напуснат домовете си и да бъдат посрещнати като зараза. Хора, загубили близките си или страдащи от собствените си угризения на съвестта.

Аварията в Чернобил е много чувствителна тема. По времето е било наложено медийно мълчание и в първите дни след взрива в реактора никой не е знаел реалните мащаби и последствията от случилото се.

Едва когато минаха майските празници, Горбачов ни каза:  „Не  се  тревожете,  другари,  ситуацията  е  под  контрол… Пожар, просто пожар. Нищо особено… Хората си живеят там, работят…“. И ние вярвахме…“

„Чернобилска молитва“ е от тези книги, които те стискат за гърлото здраво с костеливата си ръка, карат ужасът в теб да се надига, ужасът от осъзнаването, че това е нещо реално, нещо което може да се случи отново. Искаш да спреш да четеш и не можеш.  Защото, колкото приятно и комфортно да ти е зад розовите очила, свили света до твоето собствено пространство, реалността е отпред, грозна и тежка. Защо да е грозна и защо да е реалност, след като се е случило преди 31 години? Защото до ден днешен в Беларус, Русия и околните страни, включае и наша скромна България, последствията от аварията са осезаеми.

„Често умират. Умират в миг. Умират както ходят – вървял и паднал, заспал и не се събудил. Носил цветя на медицинската  сестра  и  му  спряло  сърцето.  Стоял  на  автобусната спирка… Умират, но никой не ги пита наистина. За това, което преживяхме… Което видяхме… За смъртта хората не искат да слушат. За страшното… Но аз ви разказах за любовта… Как обичах…“

За много хора днес Чернобил е мистика, ходят там на платен туризъм, опитват се дори да измъкват сувенири. Но има хора, за които Припят и реакторът са краят на нещо красиво.

„Обичах го! Все още не знаех как го обичах! Току-що се бяхме оженили, не бяхме се нарадвали един на друг… Вървим  по  улицата.  Взема  ме  на  ръце  и  се  върти.  И  ме целува, целува. Хората минават покрай нас и се усмихват. Клиника по остра лъчева болест – четиринадесет дни… За четиринадесет дни човек умира…“

Най-истинската и откровена книга, скрила болката и съдбите на хора, чийто глас дълго време е бил задушаван, а се е намерил някой да ги чуе…

„Запишете го – повтаряха, – не разбрахме всичко, което видяхме, но нека остане. Някой ще го прочете и ще разбере. После… След нас…“

По-лесно е да се готвиш за война, когато тя е около теб, но какво остава за войната в мирно време, която те връхлита като невидима сила, без войници, без огнева мощ, просто… радиация.

„Там, на гроба не е написано: Наташа Игнатенко… Там е само неговото име… Тя беше без име, без нищо… Само с душа… Там погребах душата…“

Книгата е смразяваща в откровението си, поучителна и тежка. Товар, който пада на раменете на всекиго. Емоция, болка… Цитатите и думите от книгата се издълбават в съзнанието на четящия, а горчивият вкус става все по-натрапчив след всеки следващ разказ.

„Жалко  за  човека  на  чернобилска  земя.  Но  още  по-жалко за звяра… Не се доизказах. Сега ще поясня… Какво бе останало в мъртвата зона след като хората си бяха отишли? Старите селски гробища и биогробищата, така се наричат гробищата за животни. Човекът бе спасявал само себе  си,  всички  останали  бе  предал,  след  като  той  си  бе отишъл в селата навлизали войнишки отряди или ловци и разстрелвали животните. А кучетата бягали от човешкия глас… и котките… И конете не можели да разберат нищо… А те нямат никаква вина – нито зверовете, нито птиците, умирали безмълвно, което е още по-страшно.“

„Чернобилска молитва“ е книга, която говори със свой собствен глас, на моменти вие от болка…

„Вместо обичайните утешителни думи лекарят казва на жената на умиращия мъж: „Не може да се приближавате! Не може да го целувате! Не може да го галите! Това вече не е любимият човек, а обект, подлежащ на дезактивация“. Тук и Шекспир отстъпва. И великият Данте. Въпросът е: да се приближа или да не се приближа?  Да  целуна  или  да  не  целуна?“

На други шепне отчаяно, вкопчила пръсти в миналото, във времето преди Чернобил… Шепот.

„- Веднъж видях как войници влязоха в село, от което хората си бяха отишли, и почнаха да стрелят… Безпомощните викове на животните… Те викаха на разните си езици…“

Отчаян, тежък шепот и наситен с болка, със спомени… Много хора оцелели по някакъв начин по време на аварията до ден днешен се чудят какво точно се е случило. Никой от тях не е знаел как да реагира и е вярвал сляпо в това, което им казват, а радиацията тихо и злокобно дебне навсякъде.

„Имам информация, че самите те, началството, са вземали  йод.  Когато  ги  обследваха  сътрудниците  на  нашия институт, всички имаха чиста щитовидна жлеза. Без йод това е невъзможно. Децата си също тихомълком ги бяха отвели някъде надалеч от греха. Те самите, в командировка,  имаха  респиратори,  специални  дрехи.  Всичко,  което другите нямаха.“

Много от вас сигурно се чудят дали книгата ще отговори на един от най-често задаваните въпроси… Човешка грешка, смразяващ инцидент или умишлено предизвикана авария…

„А кой управляваше  атомната  централа?  В  ръководството  нямаше  нито един ядрен физик. Имаше енергетици, турбинни работници, политработници, но нито един специалист. Нито един физик…“

Дали ще откриете отговора на този въпрос или в съзнанието ви ще се породят още много нови въпроси, ще разберете само ако прочетете тази книга. Историята на случката в Припят, съдбите на хората и всяка жива душа, живяла там в онова време, са способни да трогнат и разчувстват дори камък. След прочита на книгата ще чувате само тишина…

„От  Чернобил  най-вече  се  запомня  животът  „след всичко“:  вещите  без  човека,  пейзажите  без  човека.  Пътя за никъде, далекопроводи в нищото. Не, не, като се замислиш – това миналото ли е или бъдещето?– Понякога ми се струваше, че записвам бъдещето…“

Друго ревю за книгата, можете да откриете в „Под Моста“.