Последното приключение на Джак Уест Младши

Сбогом, Джак! (не е спойлер, все пак е финална книга на поредицата)

Случвало ли ви се е да вземете книга, за която сте копнели от месеци, дори години в ръце и да я разтворите със страх? Със страх, че пораженията ще са големи, а емоцията опустошителна, защото този автор ви е поднесъл толкова изненади, приятни и неприятни, че вече сте им изгубили бройката? Това беше моето усещане, когато „Един невъзможен лабиринт“ попадна в ръцете ми.

Любов, аромат на вино и полъх от Прованса

Идва пак тази част от годината, в която посягам към леките, романтични четива. Принципно не съм от най-големите им привърженици, но лятно време и по Коледа обичам да си причинявам нещо леко, неангажиращо, което да ме размечтае. В случая избора беше на дамския ни читателски клуб. Да, да ти да видиш, можела съм и в такъв клуб да бъда и не, съжалявам, но не сте поканени, просто групата ни е малка и затворена.

Оказва се, че „Малкото шато в Прованс“ е точно това, от което имах нужда, като четиво в този момент. Да не говорим, че ме чакаше и ме гледаше осъдително от нощното шкафче от миналото лято. Ако ме питате дали искам да чета за Париж, най-вероятно ще ви кажа НЕ, но за Прованса мога да чета отново и отново. Това беше стартът ми за лятото с по-романтичните книги.

Страхотен старт на издателство Benitorial и „Удавниците“

Мина известно време откакто писах ревю, прочетох няколко книги, но съвсем не ми се пишеше и минавах тънко с Goodreads. Но ето ме днес тук да си поговорим за това бижу на Издателство Benitorial. Първа книга на издателството и, по мое мнение, великолепен старт.

В разредения въздух

Точно това ревю ще е трудно. Не по-трудно от ревюто на „Чернобилска молитва“, но достатъчно трудно. В крайна сметка книгите, написани по истински събития и още повече, от участници в тях, имат една специфична тежест, едно такова усещане за свито под лъжичката, което предават на читателя без проблем.

Българска история в книга-игра

Здравейте, приятели.

Днес ми се ще да си поговорим за нещо, което мислех, че е отдавна забравено, а именно книгите-игри.

В моето детство те бяха много популярни, спомням си и до ден-днешен „Замъкът на таласъмите“, играехме я отново и отново и с всеки следващ път, когато я вземеше някой от библиотеката, тя заприличваше все повече на баница, страниците ѝ се разпадаха, беше лепена поне десетина пъти, но хората продължаваха да я взимат.

После някак си книгите-игри минаха лека-полека в забвение и от години не ми беше попадала такава. Дори и да ги е имало, просто не попадаха при мен. Затова, когато от Артхолик се свързаха с мен и ми предложиха да стана част от приключението на Асверг, реших защо пък не. В крайна сметка споменът, който имах за книгите-игри беше положителен.