„Back To York“ – Глава 8

backtoyork

Искам като начало да се извиня за дългото отсъствие. Ще се постарая да не се повтори. Благодаря на тези които останаха тук въпреки дългото отсъствие.

Отново благодаря на Тони за редакцията. Благодаря и на всички които подкрепяте историята.  Можете да коментирате, да сложите рейтинг и последвате блога за известия за нови глави чрез бутона Follow.

~*~ ГЛАВА 8 ~*~

Master Post

Седях загледана през прозореца в точката, в която Нейтън се беше скрил в гората. Пръстите ми не можеха да спрат да мачкат лекия шал от тъмно зелена коприна, който бях увила около врата си. за да не виждам мястото, където Джозелин ме бе ухапала. Краищата му се спускаха почти до стомаха ми и маслиненият цвят изпъкваше на бялата ми тениска, и подчертаваше светлозелените ми очи, които сега нетърпеливо се взираха към гората, а другата ми ръка стискаше неистово големия кръст, с който Нейт я беше пропъдил.

Колко лесно звучеше да влезем и да я убием… Само дето аз нямах никакво понятие за живота, който вампирите водят. Не знаех дали спят в ковчези, не знаех дали се страхуват от чесън. Изглежда филмите си бяха филми; е, поне със сигурност можех да кажат, че не блещукат. Засмях се истерично при сравнението, което бе изскочило в главата ми. Това беше абсурд… вампири, духове – това не беше моят живот, не трябваше да бъде! Животът ми беше купони, приятели и училище. Поех си дълбоко дъх, но както всичко останало, нещата се променят, включително и моят живот.

В този момент от гората изникна познатата фигура със светлосивите протъркани дънки и черното кожено яке. Носеше нещо, което наподобяваше меч и малък сак. Побиха ме тръпки при вида на меча и за малко дори ми се догади. Значи ли това, че историята с обезглавяването беше вярна? В този момент си спомних хладните ръце, пъплещи по тялото ми, и зъбите, впиващи се във врата ми, и сякаш в мен се развихри буря. Изобщо не ми пукаше дали ще ѝ отреже главата или ще вади червата ѝ едно по едно.

Усмихнах се – походката на Нейт беше уверена, тялото му бе изправено и един немирен кичур падаше в очите му. Сърцето ми подскочи, като видях как леко го подухна, защото ръцете му бяха заети. Въпреки всичката твърдост и стените, зад които се беше скрил, а със сигурност бе преживял много, имаше моменти, в които мислеше, че никой не го гледа, и лицето му излъчваше спокойствие, дори невинност, и никога нямаше да предположа, че знае за съществуването на кръвопийците.

Вече чувах стъпките му, но все така не помръдвах от мястото си до прозореца. Пръстите на едната ми ръка продължаваха да се увиват около шала. Не можех да си обясня защо мислите ми летят толкова често към Нейтън. Всъщност можех, но смятах, че това е още по-голяма лудост и от вампирите. Познавахме се едва от месец. Но знаех, че мога да остана загледана в очите му с векове, или когато обвиваше покровителствено ръка около мен, бях сигурна, че се намирам на най-сигурното място на тази земя. Все още помнех деня, в който бях излетяла от банята, целувайки го отчаяно. Тогава не осъзнавах, после в мислите ми изникна моментът, когато за малко да се целунем под дървото и потръпнах, защото повече от всичко исках това да се случи, но не се беше повтаряло оттогава. Вратата се отвори и краката му потънаха в мекия килим. Затворих очи, защото идваше все по-близо и по-близо, докато ръцете му не паднаха на раменете ми и не целуна косите ми.

– Трябва да вървим, Райли… Но все още смятам, че е по-добре да останеш тук…

Обърнах се и го погледнах упорито.

– Забрави за случая, Стюарт! Не в твоя врат си забиха зъбите снощи, не теб целуваха, не в твоите слипове някой бе заврял ръка и не на последно място, не твоето съзнание изнасилиха и не теб накараха да смучеш кръв! – Гласът ми се повишаваше на всяка дума. Не исках да му викам, но събитията от снощи отново започваха да ме заливат с пълната си сила.

– Шшш… – Ръцете му ме обвиха и сега лицето му беше заровено в меката коприна на шала. Исках да изкрещя, исках да го целуна, но вместо това стоях сгушена в него. – Хайде да вървим… – Прошепна той и носът му леко се потърка в ухото ми.

Едвам се сдържах да не изстена в ръцете му, но го понесох стоически и само кимнах. Този път бях обула маратонки и не изпусках кръста дори за секунда. Нейтън отново нарами сака и препаса малкия меч през кръста си. И така, хванати за ръце, напуснахме къщата и се отправихме към гората. Беше сигурно към 11 на обяд. Птиците весело чуруликаха по клоните. От време на време дори можех да видя сърни, които вдигаха уплашено глави, когато преминавахме. Големите им влажни очи ни следяха с безпокойство, готови всеки един момент да хукнат през дърветата. Изведнъж всичко се промени. Не се чуваше веселата песен на славеите или произволното шумолене в храсталаците. В гробната тишина се чуваше от време на време злокобно грачене. Вдигнах поглед и го видях… Имението или замъка, или къщата, каквото и някога да беше това.

Черният камък се извисяваше зловещо пред нас. Разпадащите се кули и балкони правеха гледката още по-ужасяваща. Притиснах се още по-близо до Нейтън.

– Сигурна ли си, че не искаш да останеш тук, Джо? – Нежно ме попита той. Рядко използваше името ми.

Точно в този момент исках да съм обратно вкъщи и да очаквам завръщането му, но проклета да бях, ако останех сама около това имение дори да знаех, че той е вътре. Кимнах леко, нямах особеното желание да говоря. Гърлото ми беше пресъхнало и на моменти можех изведнъж да усетя кръвта ѝ в гърлото си.

И двамата си поехме тежко дъх в един и същ момент, което ни накара да се засмеем в един глас. Той стисна успокояващо ръката ми и прекрачихме през полуразрушената порта, като започнахме да се придвижваме из избуялите в някога зашеметяващата градина храсталаци. Колкото повече приближавахме порутената сграда, толкова по-силно беше усещането, че ни наблюдават, дори че ни се надсмиват. Можех да усетя как сладка мъгла се прокрадва наоколо, а гърлото ми ме умоляваше с писъци да преглъщам по-често. Нейтън вървеше уверено пред мен, стиснал ръката ми със своята, а аз сляпо го следвах. В буквалния смисъл, защото в съзнанието ми изведнъж избухна сцената от снощи, но този път не си я спомнях с чак такова отвращение.

Не мога да обясня самото усещане. Едва ли някой знае какво е да си хапан от вампир… Е, добре де, аз знам, но истината е, че досега мислех, че от едно ухапване и пуф – порастват ти зъби; но се оказа, че не е така, за мой късмет. Обаче дори първото ухапване си имаше своите последици и, макар да бяха много слаби заради промивката със светена вода, все пак се оказа, че ясно се проявяват, когато съм близо до нея по какъвто и да е начин… Но едва ли някой от нас имаше как да знае… Едва ли някой от нас можеше да предположи.

Вече бяхме прекрачили прага на голямата порутена врата от изгнило дърво. Преглътнах тежко и Нейтън леко стисна ръката ми. Беше ужасяващо. Високите прозорци в средновековен стил, през които се процеждаше слънчева светлина, която придаваше още по-голяма призрачност на помещението, ме плашеха. Стъпките ни отекваха тежко под купола на това, което някога е било бална зала. Изведнъж от иззад тъмните ъгли можех да чуя цвърчене, силно и дразнещо потръпнах. Прилепи… Бяха ужасяващи гадинки.

И тогава шепотът в главата ми започна. Опитвах се да я изтикам от мислите си, от съзнанието си и успявах за едно известно време. Нейтън уверено ме водеше по коридорите, мислех, че сме вървели вечно, а всъщност не бяхме кой знае колко далеч от вратата. Трябваше да му кажа да спрем, да се върнем, и той да дойде без мен, но устните ми сякаш бяха замръзнали. Имах усещането, че гледах всичко отвисоко, от някъде далеч, и че аз с нищо не мога да повлияя на събитията. И в този момент ръката ми се вдигна, стоварвайки тежкия сребърен кръст в тила на Нейтън. Исках да изпищя, когато той се свлече в краката ми под слънчевите лъчи, проникващи от големият еркерен прозорец срещу нас, но не го направих, когато видях струйката кръв; исках да падна на колене и да му помогна някак – не можах да направя и това. Седях като статуя над него, кръстът се изплъзна от ръцете ми и ехото от сблъсъка между метал и камък отекна под високия купол. Чувах гласа ѝ. Молеше ме да я изчакам само още няколко часа, обещаваше Нейтън и кръвта му, обещаваше ми го завинаги. Потреперих. Ами ако го бях убила? Молех се на всички Богове, ангели дори и на пернатите Купидони, ако щете, той да се свести и да се измъкне от тук; аз вече нямах значение, защото дори с най-големите си усилия, не можех да помръдна и палеца на крака си. Сякаш Джозелин ме бе омагьосала и всеки един мускул в мен се бе вкаменил.

Стоях така от два часа, поне до колкото можех да преценя. Потръпвах от ужас всеки път, когато слънчевата светлина падаше върху Нейтън и мен. Цветовете на топлите снопове бяха започнали да се променят и леко да розовеят. Изведнъж дългата и студена ръка на страха започна да се впива в гърлото ми. Скоро слънцето щеше да залезе, скоро и двамата с Нейтън щяхме да бъдем обречени и за всичко бях виновна аз…

Chapter 9 Coming soon…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s