„Back To York“ – Глава 7

backtoyork

Искам като начало да се извиня за дългото отсъствие. Ще се постарая да не се повтори. Благодаря на тези които останаха тук въпреки дългото отсъствие.

Отново благодаря на Тони за редакцията. Благодаря и на всички които подкрепяте историята.  Можете да коментирате, да сложите рейтинг и последвате блога за известия за нови глави чрез бутона Follow.

~*~ ГЛАВА 7 ~*~

Master Post

Отново се събудих омотана около него, но този път очите му бяха вперени в мен. Усмихнах му се едва едва. Сигурно изглеждах като сгазена от валяк. После се сетих за какво бяхме говорили точно преди да заспя и седнах в леглото.

– Нейт! Трябва да го направим днес! – Казах трескаво аз, вкопчвайки отчаяно пръсти в тениската му.

Той нежно улови ръката ми и прокара палец по дланта ми. Придърпа ме и топлите му устни докоснаха челото ми.

– Ще тръгнем по обяд. Преди това има нещо, което трябва да свърша. – Нейтън се измъкна от леглото, а мен ме полазиха тръпки на ужас.

– Идвам с теб! – Скочих аз.

– Не, Райли. Това е нещо, което трябва да свърша сам. – Каза с твърд тон. Знаех, че няма смисъл да споря, но със сигурност не исках да оставам сама в близко бъдеще.

– Вземи… – Сякаш бе прочел мислите ми, той извади от раницата си големия сребърен кръст, с който бе прогонил Джозелин. – Когато е около теб, си в безопасност.

Отново ме целуна по челото, което малко ме подразни. Не бях дете и за втори път вече спяхме в едно легло, но явно и на него случката му бе повлияла. Гледах как вратата се затваря след стройната му фигура и надникнах през прозореца, само за да го видя как се скрива зад дърветата… Какво ли не бих дала за да мога да видя в момента мислите на Нейтън Стюарт…

Нейтън

Нейтън вървеше сред дърветата, пъхнал ръце в джобовете. Не се боеше да броди в гората, правеше го от малък. Мислите му препускаха бясно. Всичко бе излязло извън контрол. И знаеше, че е дал обещание, трудно за изпълнение. Бяха се опитвали не един или два пъти през годините, но никой не бе успял. Всичките седем мъже на рода Стюарт, през всичките седем години. Отидеше ли си един, винаги се раждаше друг. Първо се обърка, когато видя малкия сребърен кръст на Джоана, това беше невъзможно, защото само те, мъжете от неговия род, имаха такива. Бяха седем, изработени по поръчка на Майкъл с предсмъртното си писмо. Сребърен кинжал, идващ далеч от миналото, някъде от рода на прословутия Ван Хелсинг (който не беше мит) бе разтопен, и кръстовете бяха изработени от него. Камъните и големият кръст бяха наследство, предавало се в рода му с години. Беше невъзможно. В деня, в който видя бижуто на врата ѝ, провери всеки един от мъжете Стюарт и всички бяха на мястото си.

Нейт си пое дълбоко дъх. Не беше усетил кога малкият параклис, сгушен сред кипарисите и почти скрит от папрат и бръшлян насред гората, бе изникнал пред него. Това щеше да е трудно. Дори по-трудно от това да изпълни обещанието, което бе дал на Райли. Тихичко отвори вратата и видя висока фигура, надвесена над няколко къкрещи гърнета. Облегна се на стената, скръствайки ръце пред гърдите си, загледан в плавните движения на младия мъж, облечен с черните дрехи на Божи служител. По устните му заигра усмивка.

– Трябва да ти дръпна едно конско, малки братко, но не мисля че има смисъл… – Каза младият мъж, без да се обръща към Нейтън.

– Имам нужда от оръжия, Райън. – По-младият се отблъсна с крак от стената и направи крачка напред.

В този момент свещеникът се обърна и два чифта кехлибарени очи се впериха изпитателно един в друг.

– Не мога да те пусна да направиш това! – Изсъска Райън стискайки ръката на брат си.

– Трябва… – Нейтън го погледна умолително.

– Знаеш как ще свърши това нали? – В очите на по-възрастния мъж пробягаха искри на тъга.

– Имам ли избор? Изобщо някой от нас има ли избор, Райън? Колко още Стюарт трябва да си отидат? Колко от кръвта на жените, които обичаме, трябва да попие в ръцете ни? – Попита с огорчение Нейтън.

– Нейт, това се случи само с мама… – Промълви Райън, слагайки успокоително ръка на рамото на по-малкият си брат.

– Да… защото татко нямаше друг избор! Защото, въпреки че нямаше никаква връзка с рода Рочестър, приликата просто бе убийствена и тя се опита да се домогне до нея… Защо трябваше да си отиде мама, като можеше да е тя! – Гласът на Нейтън се повиши с няколко октави.

– Какво стана при последния опит да я убием, Нейт? – Попита рязко Райън, взирайки се в очите на брат си.

По-младият мъж извърна глава настрани. Не искаше да си спомня никога онзи ден, в който и седемте мъже от рода им бяха поели към рушащото се имение. Всичко бе тръгнало добре, като се изключеше фактът, че от нея нямаше следа. Това, което последва, беше повече от жестоко…

– Искам да го кажеш, Нейтън Стюарт! Какво се случи последния път, когато прекрачихме прага на това имение!? – Гласът на Райън се извиси.

– Оказа се, че след като татко уби мама… – Нейтън преглътна тежко. – Оказа се, че Джозелин е посетила мама достатъчно пъти и ние не знаехме, че и тя ще ни чака там… – Гласът му беше немощен и потръпваше леко.

– Какво се случи после, Нейтън?

– Мама впи зъби във врата ми… – Ръката на по-младия мъж се вдигна и докосна гладката сега кожа там. Още повече боляха отчаяните животински звуци, които собствената му майка издаваше в опит да разкъса артерията му при първото си хранене.

– А после?

Нейтън затвори очи. Тогава беше едва на единадесет, но всички в рода им растяха като бойци. От това зависеше животът им, от това зависеше да оцелеят до утрото. Картините изкачаха толкова живи и реални в съзнанието му. Той беше объркан, опитваше се да махне женското тяло от гърба си и не успяваше. После нечии силни ръце успяха да я изтръгнат и лицето му се опръска с кръвта на отрязаната глава. Главата на собствената му майка се бе търкулнала в краката му, а погледът на баща му изгаряше от болка, докато все още конвулсивно стискаше сребърното мачете. И тогава тя връхлетя. Джозелин… Дори сиянието на кръстовете не можеше да я спре в гнева ѝ. Баща им изтръгна собствения си кръст и го хвърли към тях. Нейтън още чуваше виковете му… „Вървете!”, крещеше той, но малкото момче не можеше да помръдне от мястото си. Видя как Джозелин кръвожадно разкъса врата на баща им, пръстите ѝ се впиха дълбоко в стомаха му… И изведнъж на Нейт започна да му се повдига.

– Точно така… Тя ни смаза… Уби татко пред очите ти. Бяхме седем, Нейтън. Седем бойци! Обучени да се изправят срещу такива като нея! Обучени да прочистват града от гладните нещастници, които имаха лошия късмет да привлекат вниманието ѝ. А ти искаш да отидеш там сам… И всичко това за какво? Заради момиче което не познаваш?

– Райън… – Очите на Нейтън горяха с буен пламък, когато се изправи срещу брат си. – Още една дума и, заклевам се, ще те цапардосам. Райли има значение за мен! И ако трябва да се изпълни предсказанието на Дъг, за да я спася, ще стане! Тази история трябва да свърши един път за винаги. Знаеш, че всеки един от нас се е плашел от предсказанията и затова никога не успяхме да я победим, но мен не ме е страх. Вече не.

По-възрастният мъж го погледна. Черните коси се спускаха около лицето му като мрачен сатенен облак. Почти си приличаха. Имаше огън в това хлапе и Райън го обичаше адски много. Напомняше му на самия него преди години. Той повече от всеки друг искаше всичко това да приключи, за да може да тръгне след създателя на Джозелин. Отчасти се чувстваше виновен за това, че тя бе тук и причиняваше всички тези поразии на рода Стюарт. За Рочестър беше по-лесно, един по един бяха напуснали този свят. Джоана и майка ѝ бяха последните. И Райън се чувстваше спокоен седемнадесет години. До днес… Но можеше да го разбере. Някога и той бе обичал, макар това да бе последното, което той би признал, особено пред него. Кимна бавно.

– Искаш ли да дойда с вас? – Попита глухо той.

– Не, Райън… Това е моя битка. Искам само оръжия…

Човекът в расото бе готов да спори за това чия битка е това, но кимна. Приближи се до огромният дървен шкаф, който беше вграден в стената и разтвори широко вратите му. Подаде на Нейтън калъф с перфектно направени и остри дървени колове. А после ръката му се протегна към къс сребърен меч. Беше в перфектно състояние. Нейт за малко да изпусне коловете и ги остави на масата, взимайки с благоговение оръжието и с невярващ поглед към Райън. На дръжката бяха издълбани две букви с кървавочервена боя – ВХ.

– Райън… Аз не мога… – Промълви Нейтън.

– Сигурен съм, че ако беше жив и тук, едва ли щеше да има нещо против. – Усмихна се Райън и в очите му заблестя пламъче.

– Благодаря… – Прошепна Нейтън и прегърна брат си.

– Пази се, Нейт… – Райън го стисна в прегръдката си. – Пази и нея… – Безсмислено бе да го казва. И двамата знаеха как ще свърши това. Никой от пророците Стюарт не бе правил грешно предсказание.

– Обещавам….

Двамата братя се отдръпнаха от прегръдката им и се спогледаха. Два чифта тъмен шоколад се срещнаха с разбиране. Когато Нйтън излезе, Райън се загледа след него, чудейки се дали ще има достатъчно време. Повдигна рамене. Трябваше да опита, в това хлапе имаше толкова много жар, толкова много сила, каквато по-възрастният Стюарт не бе срещал до сега. Обърна се и пристъпи бавно до котлите с отвари поемайки си дъх. Дали историята щеше да се повтори?

Глава 8

Advertisements

2 thoughts on “„Back To York“ – Глава 7

  1. Супер интересно се развива дотук. Давай смело, че нямаме търпение да разберем какво ще стане.

    Да знаеш, че чакаме и историята за Розата. 😉

    1. Радвам се, че ти харесва!!! 🙂 Мнението ти означава много за мен. Ще разбереш другата седмица какво ще стане 😛

      П.П. Розата изпратена. Ще почна публикуване, като приключа тази.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s