„Back To York“ – Глава 5

backtoyork

Отново благодаря на Тони за редакцията. Благодаря и на всички които подкрепяте историята. Съжалявам за липсата на глава миналата седмица, но бях извън града и нямах достъп до компютър.

Можете да коментирате, да сложите рейтинг и последвате блога за известия за нови глави чрез бутона Follow.

~*~ ГЛАВА 5 ~*~

Master Post

Препъвах се след Нейтън,, все още потръпвайки от целувката, която не се беше състояла. И двамата тичахме по посока на писъците, сякаш животът ни зависеше от това. Вече се бе събрала масивна групичка от зрители, които той разбута без проблем и се закова на място, блокирайки всякаква възможност да видя какво става в центъра на кръга.

 – Стюарт! Къде е тя? – изкрещя момче, чийто глас ми беше смътно познат; идея нямах за какво атакуват Нейтън, при положение, че бе с мен през цялото време.

 Успях някак си да се промъкна покрай отбранително замръзналото му тяло и писъкът приседна в гърлото ми – дори и да исках да пищя, не можех. Един от най-малките ученици лежеше в неестествена стойка в тревата. Очите му бяха застинали вперени в нищото, кожата му беше ужасяващо бяла, а устните лилави. На малкото крехко вратле се виждаха две съвършени черни дупки, около които нямаше дори една капчица кръв. Можех да се обзаложа, че такава не бе останала и в малкото телце. Беше захвърлено в задната и отдалечена част на училищния двор, където учениците рядко ходеха, освен за да се натискат или да пият скришом от учителите. Тялото на детето бе облечено в пижама, обсипана с малки Спайдърменчета, която правеше цвета на лицето му още по-ужасяващ.

 Притиснах ръка към устните си, за да не изкрещя от ужас и болка, защото бе ясно кой стои зад това убийство. Нейтън само ме придърпа към себе си, притискайки лицето ми към гърдите му.

 – Стюарт! Какво, по дяволите, правиш! – изкрещя отново онова момче.- Много добре знаеш чия е вината и въпреки всичко я защитаваш? Точно. ти който можеш да се окажеш най-засегнатият от цялата история? – продължаваше да крещи той.

 Вдигнах объркано глава в опит да не поглеждам към детенцето, сгушено във високата трева. За какво говореше той… Нима обвиняваше мен за смъртта на това дете? И какво искаше да каже с това, че Нейтън ще остане най-засегнатият от цялата история? Понечих да заговоря и да се защитя, да защитя и него, но той само ме притисна още по-близо до себе си.

 – О’Конър… Предупреждавам те… Не знаеш за какво става дума. – Гласът му беше студен и остър, като острие на гилотина. Сгуших се несъзнателно към топлината на тялото му, опитвайки се да избягам от студенината на гласа му. – Не можеш да ми казваш, че вярваш на тези глупости. Райли не е вампир… Погледни, че ходи под слънцето както всички нас! – Гласът му стана още по-застрашителен и аз съвсем се свих до него. – Предупреждавам те… Или внимавай с градските легенди, или ще свършиш с насинено око.

 Вдигнах изненадано глава към него и бях на път да избухна в истеричен смях от шока. Стюарт ме защитаваше… Не само беше готов да се сбие за мен. И това в някой друг случай би ме поласкало, но не и в този. Не и когато половината хора, скупчили се около малкото тяло, ме гледаха обвинително и с отвращение, сякаш аз бях отнела живота му.

 – Това е лудост… – прошепнах аз. Погледите им бяха като на хора, излезли от лудница, жадни за кръв и отмъщение… Моята кръв, отмъщение срещу мен.

 Сигурно щяха да ме линчуват в следващите минути, ако не се бе появила госпожица Уилсън. След нея започнаха да прииждат и другите учители, стараейки се да разпръснат тълпата от подивели ученици. Можех да доловя шепотите около мен и Нейтън, имената на Джозелин и Майкъл вървяха от уста на уста, всичките погледи бяха приковани в нас. Виждах го в очите им… Страхът, онзи отчайващ страх, който открадва и писъка от гърлото ти. Страхуваха се да не ми пораснат зъби и да направя обяда си с тях вероятно, или просто се страхуваха историята да не се повтори. Потреперих ужасена от погледите им. Вече не се страхувах толкова от Джозелин, колкото от собствените ми съученици, които всеки момент бяха готови да забодат кол в сърцето ми. Чух през глъчката как директорът отменя часовете до края на седмицата, после отново някъде долових онези две имена. Повече не можех да издържа. Всичко това ме задушаваше, измъчваше и подлудяваше. Изтръгнах се от обятията на Нейтън и хукнах колкото сила имам. Исках да се скрия в уюта на стаята си далеч от всички и всичко.

Щях да тичам до вкъщи без да спра, ако не бях стигнала до малка църква. Отбих рязко към металната порта и ме обзе неземно спокойствие, когато прекрачих в прохладните зелени градини на параклиса. Бръшлянът се извиваше по стените на старата сграда и аз тръгнах към малката дървена врата като че ли щях да достигна убежище. Отворих я бавно и тя проскърца под пръстите ми. Нямаше никого освен мен. В позлатените свещници горяха тънки свещи, някои поставени за живи, други за напусналите този свят. Миризмата на меден восък се пропиваше в ноздрите ми и ме караше да искам да затворя очи. Паднах на колене пред малкия олтар, окичен с цветя, и сведох глава за молитва. Нямах идея на кого и за какво да се моля. Не знаех дали изобщо има светец, който да пази от вампири… Та до скоро смятах, че тези същества бяха мит. Сигурно щях да се разплача при други обстоятелства, но това не ми беше присъщо. Изведнъж леко докосване по рамото ми ме накара да подскоча стреснато. Обърнах се изплашено и видях една стара жена, седяща до мен. Дори не я бях чула как влиза или се приближава. Опитах се да я заговоря, но тя само хвана ръката ми и я стисна. После тръгна към изхода. Усетих нещо хладно в ръката си и погледнах надолу. Държах сребърен кръст с изумрудено зелен камък, може и да беше изумруд; беше същият като този на Нейтън. Повдигнах малкото бижу към светлината на пукащите свещи. Но как тази малка и крехка възрастна жена знаеше от какво имам нужда? От какво търся спасение? Изведнъж изпитах нужда да я намеря и да поговоря с нея. Хукнах навън, отчаяна и търсеща отговори на милионите въпроси, които се въртяха в главата ми, но следа от нея нямаше никъде. Огледах навсякъде, в дебелите сенки на вековните тисове, в прекрасните градини на параклиса, но от жената нямаше и следа. Потръпнах отново. Трябваше да се поровя да видя всички тези градски легенди на Йорк; дали току що не бях срещнала един от тези бедни призраци, принудени да бродят по белия свят?

Прибрах се вкъщи. Вече нямаше значение откъде идва малкият кръст. Важното беше, че откакто го окачих на шията си, в мен нахлу спокойствие, вече го нямаше това напрежение, че ме дебнат или някой всеки момент може да окупира мислите ми. В главата ми бяхме само аз и моя милост, не че и това не беше достатъчно плашещо. Поех си дъх и се срутих в леглото. Щях да спя цял ден, обещах си аз.

***

Измина близо месец от първия инцидент. Точно така. Имаше още. Младо момиче се бе събудило една сутрин до приятеля си, който бил студен като камък и без капка кръв в тялото си. Имаше още няколко подобни случая и О’Конър, който бе започнал да се държи странно и бе станал също толкова блед, като жертвите на Джозелин, стана още по-подозрителен. С Нейтън в училище бяхме постоянно заедно, макар понякога нощем да ми се струваше, че го виждам в сенките на дърветата в гората зад къщата. Но сигурно си въобразявах, защото когато примигнех и погледнех натам нямаше никого. За сметка на това той бе започнал да се променя. Често задрямваше в часовете и под очите му бяха избили тъмни кръгове. Вече нямаше съмнение. Вместо да спи нощем, Нейтън стоеше около къщата, в която живеех, да ме пази от атаките на Джозелин. Сърцето ми заби лудо в гърдите от онзи ден, когато откриха малкото момченце, когато за малко не се целунахме – не се беше случило нищо съществено. Просто винаги ме изпращаше до нас, гледайки след мен, докато затварях вратите, и чакаше да види силуета ми в стаята.

Изведнъж мислите ми бяха прекъснати от нещо тежко на рамото ми. Погледнах надолу и видях Нейтън. Отново беше задрямал в час. Поех си дълбоко дъх. Това трябваше един път завинаги да спре. Изтощаваше се до краен предел и всичко това за да ме опази… А откакто възрастната жена ми бе дала кръста, нямах проблеми с Джозелин. Дори и да се опитваше да проникне в съзнанието ми, явно малкото бижу вършеше работа. Когато звънецът удари , леко разтърсих Нейтън.

– Стюарт, трябва да поговорим. – казах със сериозен глас.

Той примигна срещу мен с в момента сънения си кафяв поглед. Мамка му, винаги ли като се събудеше очите му бяха кафяви?

– Какво? – все още неадекватно започна да се озърта той.

– Т-р-я-б-в-а д-а п-о-г-о-в-о-р-и-м. – Спелувах му го аз малко раздразнена. Не за друго, но ме караше да се чувствам виновна, че заради мен се докарва до това състояние.

– Райли… – започна той с натежал от съня глас и аз изтръпнах цялата. – Аз съм сънен… Не малоумен. Ако смяташ да говориш за това, за което си мисля, че ще говориш, нямам намерение да обсъждам тази тема. Особено пък в училище.

– О, ще говориш за това. Всъщност нямаш право на избор. – скръстих ръце пред гърдите си. – Повече никакво дебнене в гората около дома ми нощем. Тази вечер си заминаваш у вас да спиш! – Казах го на един дъх. Нямаше да му позволя да се измъкне толкова лесно.

– Райли! – сграбчи ме за ръката и ме повлече по коридорите и навън по двора, докато не се озовахме до ствола на същия дъб от преди месец. – Не знаеш за какво говориш! – Изсъска той.

– Напротив! Знам! Няколко пъти виждах силуета ти сред дърветата, Нейт, но изчезваше толкова бързо, колкото се беше появил! В началото си мислех, че просто си въобразявам, но трябва да се погледнеш… Тъмните кръгове под очите, заспиването в час… Не съм малоумна, Нейтън! Няма нужда да ме пазиш като малко дете. Джозелин не е влизала в мислите ми откакто имам това! – Вдигнах сребърния кръст пред лицето му и го заклатих пред носа му.

В очите му проблеснаха различни емоции. За момент добиха тъмнозеления цвят на заобикалящите ни дървета. Застинах. Виждах ужас, облекчение, тъга и топлина и нещо което не можех да различа.

– Нейт? – Бавно и несигурно произнесох името му.

– Печелиш, Райли… – той разпери ръце встрани. – Нямаш нужда от защитник. – Стори ми се ,че звучи гневно и може би беше. – Оправяй се сама. – С тези думи се завъртя на пети и изчезна по пътеката, по която бяхме минали онзи първи ден.

Загледах след него с отворена уста. Не можех да позная човека, който бе се сопнал така и този, който ме бе пазил в продължение на месец. Прехапах устни и тръгнах бавно към имението. Бях сама за следващите няколко дни, понеже майка ми имаше бизнес дела в Лондон. Исках да кажа това на Нейт, да му кажа, че може да наблюдава и без да стои буден до дърветата, но явно с нещо бях предизвикала гнева му.

Глава 6

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s