„Back To York“ – Глава 2

backtoyorkИзключително благодаря на Тони за времето което отдели да се справи с правописните ми грешки!!! Истинско геройство от нейна страна!

~*~ ГЛАВА 2 ~*~

Глава 1

Събуди ме ритмичния звук на It’s My Life. Обичах тази песен на Бон Джоуви, а и беше перфектният начин да си напомням сутрин, че това е моят живот и го живея по начин, по който аз искам. Проблемът беше там, че не винаги успявахме да се разберем кога да млъкне. С глухо ръмжене протегнах ръка изпод меките завивки, опитвайки се да намеря телефона си и просто да го накарам да замлъкне. Обикновено ставах без проблеми, но може би фактът, че трябваше да започна социалния си живот отново, докарана от майка си на училище, не беше толкова примамлива идея. Дори почти успях да убедя себе си, че ми се е разминало.

 – Джоана Райли, ставай от леглото или ще ти се наложи да ходиш по пижама на училище! – Майка ми отвори вратата, вече облечена в един от перфектните си костюми, с перли около врата и същите обици.

 Беше спечелила битката. Сега стоях с впити дънки, черни обувки на висок ток, черен кожен колан и черна тениска с британското знаме. Не че бях фен на Англия – просто това беше тениска на една от любимите ми групи и на нея с огромни букви си пишеше Def Leppard. Така нямаше никой да си помисли, че съм въодушевена чужденка. На едната ми ръка стоеше черна кожена гривна, а зеленото на очите ми сега изпъкваше още повече заради тъмните сенки. Дългата ми и иначе буйна коса беше прибрана на стегната опашка, като един немирен кичур отново се вееше пред лицето ми. На устните си бях сложила гланц, който всеки момент щеше да изчезне поради простата причина, че бях захапала сандвича си, докато за последно проверявах чантата си. Лаптопът беше тук, книгите и тетрадките също, както и любимият ми Galaxy. Бях си повече от готова.

– Искаш да изплашиш съучениците си още първият ден ли? – Попита майка ми, повдигайки високо едната си вежда.

 – Колкото и да ти се иска, мамо, не си отгледала лъскава принцеса. – Засмях се аз, изваждайки сандвича от устата си.

 Държа да отбележа, че през цялото време, докато пътувахме към училището, имах усещането, че всеки момент някоя кола ще се вреже в нашата. Сега разбирах защо мама настоява отново да взема шофьорските курсове. В тази страна всичко беше наопаки. Бях благодарна на майка ми, че не ме записа в някое училище, в което да ме принудят да нося една от тези скучни униформи и да се чувствам като излязла от филм за Хари Потър. Когато наближихме училището, се запитах какво, по дяволите, е това. Приличаше по-скоро на църква или малко абатство. От връстниците ми на двора направо ме побиваха тръпки. Или поне от момичетата. Всички бяха в спретнати костюми, кашмирени пуловери без ръкави или бели ризки с къси ракави. Все едно се намирах в пансион за млади девици, като изключим, че наоколо се разхождаха и момчета. Някои от тях бяха облечени в костюми, други с дънки и пуловери. Е, чудесно, още от първия ден щях да изпъквам сред всички, но истината е, че изобщо не ми пукаше. Данък обществено мнение не плащах и, както казах по-рано, животът си е мой, ще го живея както искам. Загледах се след отдалечаващата се кола на майка ми и си поех дълбоко дъх, пристъпвайки към входа на голямата сграда. „О скучен Ад, ето ме и мен…” – помислих си аз.

 Преди да пристъпя напред, заврях слушалките в ушите си с надеждата, че добрият стар рок ще ме спаси от просмукващата се около мен скука. Усещах възмутените погледи на момичетата и презрителните на момчетата, но, мамка му, ако хора като тях можеха да ме накарат да се чувствам зле. И тогава го видях. Същите изтъркани дънки и кожено яке от снощи. Насочих се бързо натам, не бях от срамежливите. Изтръгнах слушалките си точно когато бях до него и групата момчета, които го бяха наобиколили, и смело се обърнах към него.

 – Здрасти! – казах аз.

 В този момент той ме погледна. Такива очи не бях виждала през живота си. Бяха лека смесица между кафявото и зеленото, а точно в момента, под светлината, изглеждаха като разтопен кехлибар. Но ме гледаше с омраза. Заковах се на място. Е, пич, ако искаш да ме стреснеш, не си уцелил момичето. Всички други в двора сякаш бяха замлъкнали.

 – Не мисля, че е удачно да ме гледаш така, след като снощи вися под прозореца ми. – Усмихнах се аз с възможно най-чаровната и невинна усмивка. В този момент чух уплашеното шушукане зад мен. Какво, да не бях казала здрасти на Влад Дракула?

 Този с котешките очи само се усмихна иронично и мина покрай мен, блъскайки ме с рамо. Стиснах зъби, о-о-о, някой щеше да си плати; и то висока цена.

 Бях преминала през всички формалности. Срещата с директора беше жалка. Той ме гледаше скептично и през цялото време опитваше да изтръгне уверение от мен, че съм кротка ученичка. Е, не го получи. Не че бях проблемна. Въпросът беше там, че не исках да успокоявам абсолютно никого от тези хора. Сега вече стоях пред вратата на стаята, в която се предполагаше, че ще имам литература. Естествено, знаеха, че ще закъснея; явно всеки нов ученик тук имаше дълъг и скучен разговор с директора. Почуках неуверено на вратата и я отворих. За моя изненада учителката беше адски топъл човек. Усмихна се нежно и приветливо, и това ме накара да се отпусна малко.

 – Джоана Райли, новата ученичка, нали? – Попита ме тя мило и аз кимнах с приветлива усмивка. Видях как започна да оглежда стаята за това къде може да ме настани. – Можеш да седнеш до Нейтън Стюарт. – тя се усмихна.

– Ъъъ… – казах аз, оглеждайки голямата класна стая, защото имаше свободни места до няколко момчета, а аз идея си нямах кой, по дяволите, беше Нейтън.

 – Младият господин, който се опитва да ме изпепели с поглед. – Иронично каза тя и кимна по посока на две златисто зелени в момента очи.

 Ухилих се от ухо до ухо. Този тип нямаше да успее да ме изкара от релси. За сметка на това аз щях да изкарам него. Тръгнах уверено към мястото и се пльоснах до него.

 – Май си вързан за мен от училищно проклятие. – Прошепнах аз със самодоволна усмивка. Този час щеше да му се стори ад.

 – Нямаш идея какво говориш… – изсъска той. Лицето му изведнъж беше добило каменно изражение и дори на моменти беше леко бледо. Едва сега забелязах колко красив е всъщност. И неговата коса беше гарвановочерна като моята, очите му в момента бяха тъмно кафяви, а устните просто бяха перфектни. Носът му беше прав с перфектна форма, направо да ти се иска да го целунеш.

 – Хайде стига, не мислиш, че има училищно проклятие, нали? – попитах го вече по-меко аз.

 – Кой говори за училище… – Изсъска той и се отдръпна от мен.

 Имаше нещо в профила му, което ми беше познато, но не можех да се сетя откъде.

 – Защо беше вчера зад дома ми, Нейтън? – натъртих на името му.

 – Виж, Джозелин, не съм ти показал с нищо… – той започна, а аз застинах, като чух името, с което ме нарече. Явно беше видял изненадата и вцепенението по лицето ми, защото промърмори – По дяволите… Виж, Джоана, с нищо не съм ти показвал, че можеш да си лафиш с мен сякаш съм ти пръв приятел. Живея близо до вашето имение и имам навика да се разхождам в гората. Просто видях, че прозорците на тази къща светят, и спрях от любопитство. Доволна?

 – Защо ме нарече Джозелин? – попитах аз с присвити очи. Изведнъж беше станал прекалено разговорлив.

 – Стюарт, Райли, проблем ли има? – топлият глас на учителката долетя до нас, прекъсвайки разпалените ни шепоти и усетих как Нейтън се отпусна на мястото си.

 – Не, госпожице Уилсън, няма никакъв проблем. – отговори Нейтън с пълната сила на гласа си, и както ми идваше да му разбия главата, изведнъж просто се разтапях. Беше дълбок и в същото време мек и успокояващ.

 – Райли?

 – Няма проблем, госпожице Уилсън. – усмихнах се аз, опитвайки се да се отърва от въздействието на гласа му.

 – Добре, защото до края на годината в часовете ми ще седите един до друг.

 И двамата изстенахме в един глас, което накара госпожица Уилсън да се усмихне. Повече не си проговорихме до края на часа. Аз се бях заслушала в историята за Ромео и Жулиета и водех записки в тетрадката си, а той, той просто се взираше през прозореца, сякаш дори не беше в стаята. А любопитството ме изгаряше. С което и друго име да ме беше нарекъл, едва ли щеше да го разпали така, но това обръщение…

 Вече бяха минали няколко учебни часа. Ссякаш всички учители се бяха наговорили срещу мен и Нейтън и винаги ни слагаха да седнем заедно. Накрая вече се държахме един с друг като че ли другият не съществува. Сега беше голямото междучасие и аз просто се шляех из коридорите на училището. Бях се оказала права. Преди сградата е била абатство, но после бе превърната в училище. По стените още висяха портрети от онова време. Изведнъж един прикова вниманието ми и аз останах с широко отворена уста пред него. Два чифта очи бяха впити в мен. Изумрудено зелени и разтопен кехлибар. Главата ми леко се наклони настрани, опитвайки се да проумее това, което вижда. Все едно на картината стояхме аз и Нейтън, но облечени много по-смешно и с много по-студени изражения. Погледът ми се плъзна към малката табелка отдолу. Джозелин Рочестър и Майкъл Стюарт. Направих крачка назад, отчаяно опитвайки се да избягам от този портрет. Беше плашещо. Плашещо да видиш себе си и още някого, с когото тепърва си се запознал, нарисувани на картина отпреди стотици години. В този момент се ударих в нечии гърди, но една ръка бързо запуши устата ми.

 – Сега, като я махна обещаваш ли да не пищиш? – Зад мен се разнесе приятната мекота на гласа на Нейтън, в която можех да се удавя. Кимнах бързо, все още борейки се да се съвзема от шока.

 Ръката бавно се отмести от устата ми и аз си поех дълбоко дъх. Погледнах отново картината и направо си потръпнах. Вече започваше да ми става ясно защо учителите постоянно ни слагаха да седим един до друг. Обърнах се към него, вече с напиращ в гърдите ми гняв. Явно всички знаеха какво става тук. Освен мен.

 – Какво, по дяволите, се случва? – изстрелях гневно въпроса си аз, а блясъкът в очите ми не вещаеше нищо, ама нищо добро.

 Стюарт си пое дълбоко дъх. Можех да видя борбата изписана по лицето му. В очите му виждах омраза и неприязън, по някаква причина насочени към мен; а не смятам, че му бях дала повод за това. Седях пред него гневна и объркана, с ръце, свити в юмруци до бедрата ми.

 – Добре… – кимна. – Имаш право да знаеш… След училище, по пътя към вас, ще ти разкажа. – с тези думи се завъртя на петите си и ме остави сама в коридора с отворена уста и незнаеща в какъв свят бях попаднала.

Глава 3

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s