„Back To York“ – Глава 1

backtoyork

Заглавие: Back To York

Автор: Аз

Анотация: Едно ново начало в една непозната страна. Какво ще донесе това? Дали слънчевите лъчи на Маями не са Рая в сравнение с Йорк? Крие ли се нещо в смесените и вековни гори, нещо зло, древно и мрачно? Могат ли двама млади да променят съдбата, която друг е начертал за тях?

P.S. Това е стара история която започнах докато водех предния си блог. Останаха 3-4 глави до края и по всичко личи, че такъв ще има. На всички които днес подкрепиха малкият откъс който пуснах: БЛАГОДАРЯ!!! Вие ме накарахте да добавя още една глава към историята.

~*~ ГЛАВА 1 ~*~

Обичах Англия, или по-скоро обичах Лондон. С всичките тези старинни сгради, величественият Биг Бен, извисяващ се над Темза, и прекрасният звук, който се разнасяше, когато той биеше като едно невидимо сърце на града.  Но това беше погледът ми на турист. Обичах я като турист. Бях идвала на екскурзия тук от училище. Тогава й се радвах от все сърце. Лондон беше красив град, но това май вече го казах. За разлика от провинцията на Йорк – да, разбира се, беше прекрасна, стига да си свикнал на монотонен живот. А аз бях момиче от Маями – знаете, всичките луди купони на плажа. Откъде да знам, че майка ми ще смени слънцето и морските вълни, и приятния хаос за този забутан край. Но предписание на лекаря, след като баща ми избяга със секретарката си, която беше почти на моите години, майка ми беше изправена пред нервна криза. Естествено, той предложи смяна на климата и аз очаквах да заминем примерно в Чикаго или може би Лос Анджелис, без да знам, че корените от страна на майка ми са някъде далеч в английската провинция, и тя просто ще реши, че за да си върне напълно спокойствието, трябва да се слее в едно с роднините си.

И ето нà, седя сега пред огромната къща, обрасла в бръшлян, с приветливи бледо сини завеси; седи и ме гледа, и сякаш ме кани да вляза. И все пак ми изглеждаше някак мрачна, сравнена с просторното ни имение в Маями. Да, и тук имаше басейн и всички най-модерни приспособления, но самата къща лъхаше на старост, с вековна осанка и като че ли нито басейна, нито нещо от това, което знаех, че имаше вътре, не се вписваше в обстановката. Багажът ми стоеше в краката ми, докато аз, със скръстени пред гърдите ръце, продължавах да наблюдавам и да се чудя, за какъв дявол й трябваше на майка ми да търси корените си и не можа ли да го направи след като навършех двадесет и една да разполагам със собственото си пълнолетие и живот! Но не. Ето ме нà в провинцията на Йорк… Опитах се да намеря живец по пътя насам, но всички бяха сгушени удобно в старинните си къщи и вероятно наливащи се с чай. Изпуфтях и един избягал кичур от дългата ми черна коса политна, само за да падне отново пред лицето ми.

– Готова ли си? – Нечия ръка нежно падна на рамото ми. И да не бях готова, май нямах особен избор.

Наведох се и вдигнах два от четирите куфара само с половината от гардероба ми. Майка ми ме беше уверила, че ще мога да купя дрехи от тук. Но само като гледах града, и вече започвах да се чудя дали ще успея да открия нещо различно от монашески одежди и рокли с обръчи. Отново подухнах немирния кичур , избягал от опашката ми, и направих крачка напред. Изведнъж вратата на къщата се отвори и аз почти изпищях от ужас. Едвам запазих баланс да не се строполя с двата огромни куфара на земята. Така де, представете си огромна къща, обрасла с бръшлян, и изведнъж вратата се отваря точно под носа ви, а се предполага вътре да няма никого.

– Виждам, че вече сте готови да се настаните. – Прозвуча изключително умилкващ се глас, ама толкова умилкващ, че чак ми идваше да повърна. Погледнах жената, на която принадлежеше – беше облечена в строг костюм и пепеляво русата й коса бе прибрана на стегнат кок.
Бях на път да я попитам дали не е местният погребален агент, дошъл да ми вземе мерките, след като ми е докарал инфаркт на млади години, но майка ми веднага усети хапливите забележки, напиращи на разгневените ми тийнейджърски устни, и се намеси.:

– Госпожо Барнъби това е Джо, дъщеря ми. Много се вълнуваме от настаняването.

– Дойдох само да оставя ключовете от колите Ви. – Със сухо изражение на полу-умряла риба отбеляза тя.

– Англичани… – измърморих под носа си аз, като съответно получих бърз лакът от майка си в ребрата. За неин късмет буреносният облак така и не ме чу.

– Ключовете са на масата. – Още по-сухо от лицето си отговори въпросната госпожа Барниръбъл или каквото там беше и със ситни стъпки, сякаш е някоя важна особа, слезе по стълбите и се отправи към още по-грозната кола, която изглеждаше като излязла от стар филм.

– Кажи ми, че моята кола не е като тази! – Изстенах аз жално. Нямаше да преживея да сменя лъскавия Шевролет, който баща ми ми бе подарил за седемнадесетият ми рожден ден, с тази бракма.

–  Е не е Шевролетът, който онзи негодник ти подари…

„Ето нà, отново се започва…” Спрях да дишам за секунди, готова да чуя всичките обидни епитети, които имаше да каже за татко. Не че не му бях ядосана, но вече бях слушала една и съща тирада милиони пъти. Когато най-накрая приключи, ме погледна с изпълнен с обич поглед, който просто ме накара да се размекна като памук.

– Но е комфортен за терена Мерцедес; знам че обичаше кабриото, но ще свикнеш и с джипа.

Облещих очи – джип! Това беше по-страхотно от кабриолета!

– Просто е по-подходящ за терена на града, но преди да можеш да го караш, трябва отново да минеш шофьорски курсове.

– Трябва какво? – Очите ми се разшириха.

-Виж, Джо знам, че не е лесно… Това е ново начало и за двете ни. Но ще се наложи да минеш отново шофьорските курсове, защото движението тук е обратно на нашето.

И изведнъж цялата тази нежност от изпълнения й с обич поглед се изпари. Не може никой да ме обвинява – аз съм гневен тийнейджър!

– Мразя този град! Мразя тази къща, мразя и Англия! – Изкрещях аз и се запрепъвах с двата тежки куфара без дори да се обърна.

Вътре къщата беше приятна изненада. Мебелите бяха комфортни и модерни; нищо общо с външната й фасада. И все пак имаха този типичен английски стил, който бях виждала по филмите. С всичките им завъртулки и странни крачета, столовете бяха с високи облегалки и на мен ми приличаха повече на тронове. Изсумтях и тръгнах по стълбите нагоре, с надеждата да открия стая, която да пасва идеално на моя вкус. Изведнъж една картина прикова вниманието ми и наклоних глава на една страна, вгледана в изумрудено зелените очи, които ме гледаха оттам. Присвих очи. Познавах това лице по-добре от всеки друг, всяка сутрин го виждах в огледалото, само дето нито носех рокли със смешни якички, нито правех косата си на букли.

–  Точно така, Джо, това е къщата на рода ми. Откупих я и по някаква случайност са запазили портрета на прабаба Джозелин. А ти си нейно копие.

– По-ужасяващо от това не може да стане! – Измърморих под носа си и потреперих. Погледа ми за малко се плъзна по мъжа, подпрял ръка на рамото ми, така де на рамото на прабаба Джозелин, но не му обърнах внимание и запуфтях отново, катерейки се нагоре по стълбите с двата куфара в ръка.

Отварях врата след врата. Стаите ми се струваха или прекалено помпозни, или прекалено семпли. Най-накрая открих подходящата. Беше обзаведена точно по американски. Веднага се досетих, че мама я е обзавела точно за мен. Прозорецът разкриваше гледката към големия басейн и прекрасната градина, а зад зидовете се издигаше прекрасна смесена гора; на места се издигаха величествни борове, а след тях – дълбоки лесове. Усмихнах се като видях, че дори си имаме и една от онези метални портички, характерни за Англия. Огледах стаята си. Беше цялата в бяло, а килимът беше толкова мек, че краката ми потъваха в него. Леглото беше полукръгло с тъмночервени възглавници, тоалетката също бе бяла, с малки лампички около огледалото. Но това, което най-много ме впечатли, беше бюрото. То беше старо; личеше си, че носи всички отпечатъци на времето. Оставих куфара на земята и бавно прокарах пръсти по капака. Нали се сещате – онези бюра, които сте виждали само по филмите – широки, с капак, който ги покрива отгоре, и много малки чекмедженца. Бавно повдигнах покривалото и с удоволствие открих, че има предостатъчно място за лаптопа ми, че дори и за книгите.  Погледнах с усмивка бюрото и множеството малки чекмедженца. По филмите такива бюра винаги се оказваха с нещо скрито в тях. Зачудих се с усмивка дали и моето беше такова. Това бе първата вещ, която успя да ме спечели с древността си. Погледът ми се премести на уютният кът, който майка ми бе изградила за мен, с мек диван в бяло и кървавочервено, малка стъклена маса и два фотьойла. Точно както ги обичах. И, естествено, гардеробът в стената – плъзнах вратите и на лицето ми грейна усмивка – малка стая в моята стая, само за мен и дрехите ми. Все повече започваше да ми харесва тук. Срещу леглото ми имаше голям плазмен телевизор, ДВД устройство и уредба с мощни колони. Подсвирнах тихичко. Нима ми беше позволено да подлудявам добрите стари англичани скрили се в провинцията? Засмях се радостно и хукнах надолу по стълбите за оставащите два куфара. Чувах потропването на токчетата на майка ми в хола, която нагласяше мои и нейни семейни снимки. Нямаше такива на татко – не я обвинявах, на мен лично ми идеше да извия врата на кучия син. Взех куфарите и със сумтене ги помъкнах нагоре. За секунда погледът ми срещна двете зелени очи и аз изсумтях. Това си беше истинска подигравка! Да видя себе си облечена по такъв начин. Притиснах огромните куфари още по-близо до себе си, само за да се убедя, че вътре са моите дрехи и на никого другиго.

Следващите няколко часа прекарах в подреждане на гардероба си, дисковете и любимите книги. Когато приключих, най-накрая паднах на мекия диван с усмивка. Бях започнала да се чувствам добре. Трябва да си призная обаче, че донякъде този град ме плашеше. Не за друго, но новите хора със странен акцент и всичката тази английска сдържаност просто ме караха да потръпвам. В стаята ми се прокрадваше меката розова светлина на залеза и аз се изправих, отивайки до прозореца. Вперих очи над боровете там, където се виждаше малка част от слънцето. Дъхът ми секна – беше една от най-красивите гледки, които съм виждала (след залезите над океана в Маями). И тогава нещо привлече вниманието ми. Фигура, облегната на един от боровете, и сякаш гледаше точно към моя прозорец. Можех ясно да различа, че е момче, облечено с протъркани дънки и кожено яке, но не можех да видя лицето му от мястото, на което се намирах. Ако от това разстояние можех да си направя точна преценка, беше на моята възраст. Зарадвах се, че не съм сама, и хукнах по стълбите. Прелетях покрай басейна и отворих със замах малката метална порта, която водеше към гората, но там нямаше никой. Само големите тъмни сенки на боровете и тъмнината, идваща от вътрешността на леса. Вятърът леко пробяга по лицето ми и подметна палавия кичур коса, който така и не бях намерила време да прибера обратно.

Поех си дълбоко дъх. Чудесно, бях едва от два часа в тази забутана провинция и хората вече страняха от мен. Някъде от мрака на гората долетя шумолене, а после се чу гласът на бухал, канещ се да посрещне нощта. Усмихнах се. Всяко друго момиче би побягнало към къщи и би се скрило под завивките, плачейки, че иска у дома. Е, аз не бях от тях. Обичах приключенията, а и спокойствието на природата не ме плашеше, дори точно обратното – вливаше се бавно във вените ми и сякаш ме прегръщаше в спокойната си прегръдка.

–  Джо, време е за вечеря! – Чух мама да се провиква от големите стъклени врати. Беше запалила лампите в двора и сега те осветяваха пътеката от портата и басейна. Малки семпли лампички.

– Идвам! – Провикнах се аз и с бавни крачки поех по пътеката. Някак си не исках да напускам спокойствието, което тъмнината на гората ми предлагаше, или поне не още.

Глава 2

Advertisements

2 thoughts on “„Back To York“ – Глава 1

  1. Обещах да чета, ето ме! Имаме хаплива героиня, старинна, английска обстановка и момче в сенките. Интересно начало, остава сега хубаво да ги объркаш тези съставки и да видим какво ще се получи, обещава да е интригуващо от спойлерите, които ми даде, така че чакам да се посъберат няколко глави и да почета. 🙂

    1. Амиии ще има да почакаш 😛 за разлика от друг път, когато бързам да излея абсолютно всичко написано, този път ще пускам само и единствено в сряда. Така и моето редакторче ще има време да се пребори с катаклизмите на моя правопис! Радвам се, че за сега ти се е сторило интригуващо и се надявам и за в бъдеще да остане така!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s