Приказка за любовта

Понеже наближава празника на Влюбените (за други Трифон зарезан) реших отново да се разровя в архивите, понеже музата ми упорито бяга по тъч линията. Знам ли може да е хукнала след някой секси батко и сега няма да й видя очите до и аз не знам кога. Така с глупостите на страна… Пускам въпросното кратко разказче. На всички празнуващи пожелавам Весел празник. Обичайте и бъдете обичани!

Приказка за Любовта

Крехкото цвете обърна глава към слънцето и се усмихна. Бе минала тежка зима и всички тревички и цветя спяха дълбоко, скрити под нежната прегръдка на снега който ги закриваше от сковаващият студ. Сега слънцето най-после бе изгряло, бе отмило всичката сивота далеч и всичко се събуждаше за нов живот.

Навсякъде се носеха приятните ухания на пролет. Дърветата бяха разлистили новата си зелена премяна и цветовете им се усмихваха на малките птичета сгушили се в клоните им и подхванали своята пролетна песен.

Цветчетата обсипващи зелените поляни с крехките си цветове обръщаха доволно лица към слънцето и се усмихваха на жената танцуваща сред тях. Бе най-приказното същество, което някога бяха виждали, видима само за окото на природата.

Смехът и кънтеше и караше птичките да пеят още по-силно вдъхновени от нейното настроение. А те от своя страна радваха хората, които след дългата зима най-накрая бяха започнали да се усмихват по-често неподозиращи за жената сновяща между тях.

Косите и се разпиляваха като златист мед всеки път когато се завъртеше в кръг. Когато погледнеше някой от неподозиращите за съществуването й хора лицето му сякаш грейваше под тежкия теменуженосин поглед. От устните й отново се откъсваше онзи напевен смях и караше всяка птичка или цвете да потръпват. Роклята й бе бяла, сякаш ушита от хиляди малки паячета и падаше като морска пиана. По нея блестяха щастливите сълзи на първата пролетна роса. В ръцете си тя стискаше две рози бяла и черна.

Бялата бе символ на чистота, онази истинска и изпълнена с разбиране и копнеж любов, а черната бе на опита, горчивият опит на разбитите сърца. Разглеждаше хората и спираше пред някой вглеждайки се в лицата им. Поглеждаше розите в ръцете си. Бе все още рано за това повдигаше рамене завърташе се в кръг и продължаваше своят танц. Хората до който се спираше застиваха за момент вгледани в нищото и се усмихваха усещайки нови сили да се вливат в тях.

Едно крехко цвете проследи пътя и до смръщен млад мъж, който вървеше без цел и без посока. Тя спря пред него и бавно закичи бяла роза в ревера му, завъртя се със звънък смях и отмина, точно в момента когато младо момиче се блъсна в него разпилявайки книгите си и дарявайки го с блестящата си усмивка. За тях любовта тепърва разцъфваше.

Някъде другаде спря пред прозорец, където мъж посягаше на жена си. Жената се бе свила на малка топка треперейки от страх и молейки го да спре. Тогава невидимата красавица бавно мина през прозореца и нахлу в стаята вгледа се в жестоките черти изкривили лицето на мъжа и положи черна роза на ревера му. Другата жена сякаш се съживи стана и събра багажа си готова за нов живот.

Някъде там имаше момиче свито на две и загледано в красотата на пролетта, по устните и танцуваше тъжна усмивка. Жената безшумно приближи и взе черната роза, поклащаща крехкото си стебло във вазата и я замени с бяла. Всеки заслужаваше късче щастие, къстче красота след като е почерпил от опита на черната роза.

И така когато първият истински пролетен ден изтече жената седна разпилявайки роклята си в меката нежна трева и се загледа в звездите огрели нощното небе. Светеха като малки диаманти разпилени върху тъмна морска шир. На устните и заблестя усмивка от която сякаш целият свят се стопли. Някъде там хорета пазеха своите бели рози с топлина и усмивка, а други черпеха горчивият опит на черните, чакайки за своята бяла и учейки се да поемат ударите на живота и да продължават с гордо изправена глава. Жената се отпусна на тревата и косите й се разпиляха като разтопено злато образувайки ореол около главата и. Целият свят се бе събудил за нов живот, бе готов да я посрещне и да отвърне на топлата и прегръдка. Света бе готов да приеме всеки дар на Любовта.

Защото това бе тя. Тя бе Любовта, готова бе да стопли сърцата на хората, да ги издигне и окрили, да сподели с тях светлината си и после с усмивка да наблюдава това което цъфти. Като цвете в първият пролетен ден срещу зимното слънце. А когато някой не бе готов за нея и все още не знаеше как да бъде щастлив, когато другият е щастлив тя даряваше черната си роза, разбивайки сърцето му и чакайки да израсне, докато някой ден се върне отново при него, но този път с бяла. Тя бе това чувство което караше всеки да се чувства значим, тя бе най-прекрасното нещо, това което прави всички по-добри … Тя бе Любовта.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s