Оставям линка, защото кодовете тук не работят, а клипчетата още не са стигнали до youtube:  Емилия тотално копира Енрике Иглесиас

Положението става още по-гротескно, когато въпросната изпълнителка след маса нападки от страна на феновете или иначе казано фолк хейтърите (както една видна чалгаджийска блогърка ни обвини) взеха, че се нахвърлиха върху нея.  Преди да оставя коментара си по думите на кака ни Емилия ще ви оставя да ги чуете сами…

Емилия има смелостта да говори за това дали са взаймствали от клипа на Енрике

Сега на мен ли ми се стори супер нагло и пародично как тя каза, че са взели НЯКОЛКО КАДЪРА, ако на това му се вика няколко кадъра, аз бих дала идеята на Българските режисьори да вземат да копнат някой и друг кадър от Аватар например и ето на и ние ще си имаме блокбъстър и ще се оправдаем, че сме се повлиали от световното кино. Още по-смешно ми стана, когато с цялата си простотия се изцепи, че те никога няма да бъдат Енрике и Сиера… *кашля диво и отривисто* Защо изобщо го казва това? То е ясно като бял ден, те са просто жалки в сравнение с тях…

Много ми се иска режисьора на видеото Taking Back My Love да види това Българско произведение и да си потърси правата в съдебната зала. Тогава Пайнер и Емилия ще трябва да пеят години наред за да си покрият само съдебните разходи.

Разбирам, че девойката изказва някакво мнение, че опитва да защити това, което харесва така, че си казах, защо да не й дам шанс? Порових още малко във въпросния блог, който бе като култ към чалгата и попаднах на ето този пост: Шах с пешката по хода на коня… Виждала съм тъпи хора, но чак пък толкова до сега не бях засичала. Познавам хора, които слушат чалга и мога да твърдя, че са доста умни същества, но като видя индивиди като тази млада дама (силно се съмнявам да е преминала 18те) направо ми идва да си ударя главата някъде… А сега обратно на темата… Чалга срещу рок…

Сигурна съм, че ако продължа ще има да пиша и да пиша и тази таблица ще се превърне в множество + за рока и нито един за поп фолка.

Някой може да каже е какво виж Rammstein и Рони Джеймс Дио са харесвали такава музика и аз ще кажа само So What? Харесали са я, защото идват на непознато място с непозната култура, която от личен опит смея да твърдя е магнетична (всичко непознато омайва), но какво са харесали всъщност?

Жените, защото нека си признаем както един от членовете на Manowar казва, в България човек може да се влюби по 200 пъти на ден. Българките сме красиви жени неуспорим факт. И като се има предвид стегнатите германки, тлъстите американки, хладните англичанки и т.н. Бедрата и разголените гърди в родните чалготеки за тези хора са като рай… Да не говорим, че те само си мислят, че се радват на Българска чалга, всъщност се радват на сбор от Сръбска, Турска и Гръцка музика с някакъв си там български текст.

В заключение ще кажа само едно… Коя чалгаджийка завършва концерта си с химна на България и колко пъти Manowar го изпяха?

Няма база за сравнение, но когато видя някоя пикла, като дамата (тук се изхвърлих като да не казвам какво) пуснала тези постове, не мога да се сдържа и да не напиша пост в който да излея жлъчта която ме напира от вътре! Просто нямам право да си замълча!

Именно това е един от факторите които ме въодушевяват когато отивам на концерт. Истината е, че пристигнахме доста рано беше около 17ч., което пък не попречи да се изпънем на по бира и да гледаме как Националният стадион лека полека се запълва с хора. Разнообразие от възрастови групи, мъже, жени, близо 4 поколения, ако не и повече се бяха събрали на този стадион. И как няма? Последно турне за групата преди да се оттегли от голямата сцена и първото им пребиваване у нас… Това което ми направи впечатление бе, че на път за стадиона чух и много чуждестранна реч… Нашето малко Национално Стадионче (казвам малко, защото ако тръгнем да го сравняваме с обикновенните не националните на други държави да… ) побра 60,000 човека. Даде място на едно изключително събитие!

Групата предложи на феновете си едно незабравимо шоу. От момента в който стъпиха на сцената до последните секунди. Нямаше детайл който да не бе изпипан и с ръка на сърцето мога да кажа, че на този концерт озвучаването беше най-доброто което някога съм чувала. Под ярките светлини на разноцветните прожектори, малките звездни рогца, който се люлееха като безкрайно море от въглени, пламъците които избухваха от време на време и неуморимите музиканти от AC/DC , който не спряха да се раздават цяла вечер. Изпяха се много и незабравими хитове, като TNT, Highway to hell, Back In Black, Black Ice, She’s got the Jack и т.н. Естествено на песент като She’s got the Jack страстите се нагорещиха, мацки от публиката, започнаха да захвърлят тениските си и дори на Ангъс му стана топло и след като изсвири солото си за песента, рещи, че е крайно време да захвърли дрехи…

Освен, че не спря цяла вечер да подскача, намери сили за един горещ въпреки годините му стриптийз, Ангъс сякаш беше на батерии и буквално накара публиката да онемее с близо 30 минутното си соло. Нито един от членовете на групата не пропусна дори за момент да подгрява публиката. Имаше контакт със зрителите през цялото време. След абсолютно всяка песен се обръщаше внимание на подивялата от кеф тълпа.

Мога да говоря безкрай, да разправям колко диво и неповторимо е било и как едва ли скоро нещо такова може да се повтори… Факт, който едва ли има как да бъде оспорен. Истината е, че такова нещо трябва да се види, за да може да се усети. Сигурно винаги ще си спомням как гласовете на 60,000 човека прерастват в един, всичките вдигнати ръце и изобщо невероятният купон който тези момчета от Австралия предложиха. Концерта беше страхотен не само защото това са AC/DC макар, че и това щеше да е напълно достатъчно, а защото рокът е вечен. Всички тези дечица, тийнейджъри, младежи, хора в средна и по-напреднала възраст и с различни секусални наклонности го доказаха. Защото рок парчетата не са песни които ще греят на небосклона ден до пладне, те са такива звезди, които ще се усмихват от непосклонна на много поколения…

Израснала съм с музиката на Бон Джоуви! Винаги съм слушала с наслада парчетата им… Но тази малка група от Италия просто ни пренесе на друго място. Почувствах се сякаш наистина съм на концерт на популярната група, защото не само физическата прилика на вокала бе поразителна, гласа му беше като този на Бон Джоуви, стеничното поведение… ВСИЧКО! Изпяха почти всичко на Бон Джоуви за което можете да се сетите е добре, пропуснаха Blaze Of Glory, но изпяха всичко останало! Wanted Dead Or Alive, Runaway, Bed Of Roses, Always, Never Say Goodbye, Bad medicine, Someday I’ll Be Saturday Night, Livin’ On A Prayer, Its My Life, One Wild Night, Rise Your Hands, Keep The Faith… Боже сигурно пропускам нещо и няма как да не пропусна момчетата пяха на сцената с такъв заряд 3 часа те просто се раздаваха! Тълпата крещеше… Клуба бе малък и не беше претъпкан, но от всякъде се чуваха гласове и всички пееха в хор! Усещането беше неповторимо, ако трябва да съм честна този концерт ме запълни със заряд с какъвто дори Металика не можаха!

Нямате си представа какво беше усещането, когато изпяха една от най-любимите ми песни една за които малко хора се сещат… Santa Fe… А след Its My Life и Runaway врата ми беше започнал да протестира, дори не знам в какво състояние ще са гласовите ми струни утре не ме и интересува! Врата ми ще ме боли със сигурност! Голям праз! Всъщност WHO CARES? Искам по някакъв начин да ви направя част от това събитие, но просто още не мога да се отпусна кипящо кълбо от адреналин съм! Не мога да си намеря място и си спомням вечерта отново и отново!

Вечерта беше просто велика момчетата се раздадоха на 1001 % както сами можете да се убедите от снимките и клипчетата (всички снимки са качени във фейсбуук за сега). Освен групите които съм виждала на сцена това което винаги ме е изумявало е родната ни публика… Идея си нямате (ок де някои от вас имат) какво е усещането да се слееш с тълпата, всички задръжки и предрасъдъци да са останали някъде навън и да се движите като едно цяло, да пеете с един глас, думи които сте слушали отново и отново с години! Това се случваше на абсолютно всяка песен! Нямаше една на която не е така, но естествено беше най-силно на Always! Вокала дори спря да пее… Просто беше… НЕСРАВНИМО!

Естествено имаше нещичко което е популярно и сред Supernatural феновете, макар, че повечето от нас (или поне тези които аз познавам) се кефят на песента много преди да попадне в сериала! Какво да ви кажа изпълнението беше на ниво, както това на всяка друга песен! Да кажа, че съм занемяла няма как да стане! Просто не можеш и нямаш право да мълчиш при такова нещо! Длъжен си да пееш с цяло гърло!

В заключение мога да кажа, че се прекланям пред тези момчета от Италия! Напълниха ми душата от първата до последната минута. 3 часа те се раздаваха, пяха и свириха без почивка… Направиха невероятно шоу и дори Бон Джоуви никога да не стъпят в България, мога да кажа с ръка на сърце „Аз бях на концерт на Бон Джоуви“ , защото скъпи ми приятели това което се случи тази вечер беше именно това. Един феноменален концерт с близо 300 души публика, в един малък клуб, но наситен с такава атмосфера, че беше като един истински концерт на групата, а приликата на вокала с Джон и невероятно същият му глас, го направиха точно това. Едно невероятно преживяване, за което винаги съм мечтала и което се надявам да се повтори! Поклон пред Dream Company, защото тези момчета заслужават същата слава която имат и гигантите Бон Джоуви!

Тук мога да кажа, че поне за моите нерви и възможности е истинско геройство, че докарах книгата до самият й край, без да я запаля или да я ударя в главата на някой случаен минувач… Отне ми 16 дена да се преборя с това… „произведение на изкуството“. И колкото и да ми се иска да разбера масовата истерия по въпросната поредица не мога… Просто няма друга книга в която да искам да убия всеки един от главните герой… Дааа точно така дори Джейк… И за да не изтрещя тотално и да не забравя какво е истинско четиво смятам да направя малко почивка от тази пародия… Като прочета някоя и друга нормална книга ще се изнасиля да дочета и този кошмар… Какво точно не ми хареса в Новолуние?!?!

Беше пресилено… Всичко в тази книга от до… Да, да ясно ми е… Всеки бленува за принца на бял кон и вечната любов… Колкото и странно да звучи дори и аз, само дето на мен точно тая любовна история ми се струва пълен абсурд… Защо? Защото тяхната… хайде в момент на временно умопомрачение да я наричаме любов, по-скоро граничи с психично разстройство.

Другаря Кълън трябва да знае, че бягайки от психично болната си приятелка не й прави услуга, напротив тя е опасна не само за себе си, а и за всичко живо около нея… В крайна сметка, ако изкарате достатъчно дълго около въпросната млада и егоистична дама скоро ще ви се прииска сами да си теглите куршума. То не беше ред сълзи, не беше ред сополи, не беше едно самовгълбяване не бяха дупки в гърдите… Въпреки, че най-важната дупка бе тактично пропусната, а нека си признаем, че това е именно мястото където би трябвало да е мозъкът й. За мен беше чисто мъчение да чета разсъжденията на тази девойка и да не мога да й извия врата… Освен всичко останало май другарката Суон изобщо си няма идея, какво иска и за какво се бори. То не беше адреналин, то не беше преследване на видения (както казах по-горе психични разстройства…).

Тук идва момента да се запитам гледайки масовата истерия около въпросната сага, колко ли девойки ще почнат да яхат мотори и да се мятат от скали всеки път като се сдърпат с гаджето си… Право другарко Мейер открихте начин да се оттървете от днешната младеж, промивайки мозъците им. Създава се нова вълна зомбита… Вече си ги представям как вървят с протегнати ръце напред и в хор повтарят „Twilight, Twilight…“

Сега да се върнем на мъжете в книгата… Джейк… Ах колко много исках този герой да ми стане симпатичен, но в момента в който почна да козирува на другарката Суон ме загуби. Не, че нещо, но за мен мъж под какъвто и да е вид чехъл не е мъж. То не я гони с мотор, то не скача след нея и накрая какво… Честито приятелю нареди се в линията на балъците барабар с Майк.

Едуард… Както казах търкулнало се гърнето и си намерило похлупака, само дето като събереш двама луди на едно място не се знае личното ти ниво на агресия колко ще се покачи. Поне най-накрая му светна… Извинете на него му свети по природа… Че да се гъбаркаш с Ромео не е уместно… А когато спомена, че е богохулство, това че не обича Бела?!!? Somebody Help Me! Please! Издигнахме безмозъчния плазмодии до ниво Богиня… For fuck sake!

В заключение мога да кажа, че като събереш фанатизирано камикадзе и една психично болна тийнейджърка се получава нов вид мъчение… Мамка му другарката Мейер би си заслужила почетно мястно в редиците на светата инквизиция… Щеше да е достатъчно да я затворят с някой и да я накарат да чете „творбата си“ и човека щеше да се пречупи, само и само да спре да слуша тази боза.

Инат съм и ще дочета другите 2 книги. Кога не знам… Знам само, че имам нужда от почивка преди да се стигне до там, че да търся подходяща anger management за моя милост. Просто ако изкарам още малко в главите на тези персонажи най-много да имам нужда от противобясна ваксина… На феновете на поредицата се извинявам, но мнението ми не съвпада с вашето…

]]> http://bloodyrosered.wordpress.com/2010/06/19/new-moon-%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%be-%d0%bc%d1%8a%d1%87%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d0%b5-%d0%b4%d0%be%d1%81%d1%82%d0%be%d0%b9%d0%bd%d0%be-%d0%b7%d0%b0-%d0%b8%d0%bd%d0%ba%d0%b2%d0%b8%d0%b7%d0%b8%d1%86%d0%b8%d1%8f/feed/ 0 bloodyrosered http://bloodyrosered.wordpress.com/2010/06/19/twilight-%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0%bd-%d0%bd%d0%be%d0%b2-%d1%81%d0%b2%d1%8f%d1%82/ http://bloodyrosered.wordpress.com/2010/06/19/twilight-%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0%bd-%d0%bd%d0%be%d0%b2-%d1%81%d0%b2%d1%8f%d1%82/#comments Sat, 19 Jun 2010 13:31:59 +0000 bloodyrosered http://bloodyrosered.wordpress.com/?p=81 ]]>

Или как Здрач преобърна света ми с фустата на горе… Божичко ще повърна това аз ли го написах? Май да и преди всички вие които редовно се отбивате на сам да се задавите с дъвки, коли, води и тям подобни чудейки се дали вече не съм за психиатрия, ще ви кажа само едно… Вие наистина ли се вързахте? Макар ако трябва да съм честна, тази „сага“ наистина ме вкара в един нов свят, дето е близо до понятието 6та глуха… Ей на преборих се с първата книга, каква борба беше само аз си знам… След като ме заклеймиха като лелче без въображение си викам брях, че да взема най-накрая да го прочета това а? И какво се случи…

Реших, че като за първи почивен ден ще е добре да го почна бях си поспала прилично от 23 до 11ч. По-здрав сън здраве му кажи. Ставам аз обтягам се, дърпам първата цигарка и се нагласям психически за среща с Едуард и Бела… Хващам книгата и какво се случва… Боря се с 20 страници, като прасе с тиква в крайна сметка в 15ч. на обяд се оказах захапала възглавницата, като бездомен пес кокал след месеци гладуване…

Така след борбата ми с първите 20на страници се насилих да продължа и ей ме на като герой след 5 дневна борба с 500 страници абсурдизъм най-накрая се справих. През цялото време имах усещането, че книгата е писана от бавно развиващ се автор, който по неизвестни причини е решил, че може да пише… Бях стигнала до момент в който докато четях си биех главата в книгата, а размишленията на великата Бела, щяха да ме докарат до прегризване на вените ми, по простата причина, че банята и бръсначите ми се струваха направо далечни, като в чужда галактика. А принца неземен Едуард ми докара болки в задника, защото в момента в който почна да се обяснява, колко опасен, зъл и страшен е така се разхилих, че паднах от леглото и се ударих по горкото ми трибуквие…

Както и да е… Не съм срещала книга в която някой от главните герои… а.к.а. Бела е толкова малоумен, егоцентричен и неблагодарен. На всяка страница имаше поне по 5 момента в които ми се искаше да я халосам с нещо по главата ей така за спорта. По-тъпо добиче от нея едва ли има и едва ли ще има по белия свят…

Едуард… Ей тука трябва да призная, че има моменти в които биии могъл с малко усилие да стане симпатичен, само дето проблема е там, че аха да ми стане симпатичен и в главата ми излиза образа на гръмналото гнездо в тръстика, господин Шматинсон (Не не допускам грешка в името). Но в крайна сметка, както една приятелка си беше лепнала статус… Еми в истинския свят, светещите момчета, обсипани с брокат и диамантен блясък просто не си падат по жени! Това беше най-жалкото описание на вампир което някога съм чела.

Предполагам, че ще излязат хора които да ми кажат важна е любовната история… Ок щом имате нужда от любовна история, която се развива по начин по който са се развивали тези в 3-4 клас, където момчето дърпа момичето за плитките и се държи гадно преди да си признае, че си пада по нея be my guest. Прекалено наивно и прекалено повърхностно за моя вкус. Бела ми прилича по-скоро на някой вманиачен сталкър, а Едуард на потенциален пациент със самоубийствени наклонности.

В заключение няма да казвам, че книгата е за бавно развиващи се по простата причина, че познавам достатъчно умни и интелигенти хора които са я прочели. Но пък от тук нататък никой няма право да ми каже, че не мога да плюя по Здрач, защото я прочетох, беше истинско мъчение и ако пак някоя пикла ме нарече лелка без въображение пре спокойно мога да избия на агресия (изключително рядко състояние за моя милост). Вече се чудя какво им става на тия жени… свършиха ли мъжете като Жан-Клод (Анита Блейк), Джейс (Град от кости), Ерик (Мъртви преди мрак) и дори, ако щете от класиките като Ромео и Жулиета… Извинете Едуард се присмял на Ромео… Пф… И когато видя някой да се превзема по тази бозица и да ме убеждава колко нищо не разбирам, направо ми иде да го халосам с книгата по-главата. Може би, ако четях „Здрач“ по времето по което четях „Пипи дългото чорапче“, „Антон и Точица“, „Стас и Нели“ можеше и да ми хареса, но сега нещо да предизвика такава масова истерия ме кара само да се запитвам с ужас на къде вървим и къде отиваме!?

Това е една изключителна поредица, която ни запознава с живота на три момчета, като всеки от тях преминава през различни проблеми. Джейсън се страхува да признае пред себе си, че е привлечен от мъже, макар да има приятелка сънищата му са изпълнени с интимни сцени с хора от неговият пол. Кайл е влюбен в свой съученик, но е уплашен да признае истината за сексуалността си на родителите си, а Нийлсън… той говори открито за това, че е гей и не го крие.

Всяка една глава е от различна гледна точка, тази на едно от момчетата. Има някои невероятно сладки и романтични моменти, но има и такива които накараха поне моята коса да настръхне от факта, колко жестоко може да бъде нашето общество не разбирайки различното. Колко далеч можем да стигнем с тесногърдието си и колко болка можем да причиним на тези които са различни. Това е една изключително увлекателна и поучителна трилогия и я препоръчвам на всеки!

Знам, че сигурно съм един от последните хора от който някой от редовно четящите тук би очаквал резюме на така наречените чик-лит. Да, но и аз си имам моментите в който полудявам… В случая се оказа, че е за хубаво, защото книгата се оказа едно наистина приятно и динамично четиво. Доста развлекателна и колкото и странно да звучи те кара да почнеш да си блъскаш главата и да търсиш отговори, който уви няма да намериш поне не в края на първата книга…

Слуховете процъфтяват сред именията, мерцедесите и идеално подрязаните живи плетове в оазиса за богаташи

- градчето Роузууд, Пенсилвания. Зад огромните си очила „Гучи“, под перфектните си маркови дрешки, всеки тук има нещо за криене – особено гимназистките Спенсър, Ариа, Емили и Хана.

Спенсър без свян пожелава гаджето на ближния си (на собствената си сестра, всъщност), Ариа ловко завърта любовна афера с учителя по английски (току-що го арестуваха в леглото!), Хана използва някои отвратителни трикове, за да се превърне в неотразима красавица, а Емили направо си губи ума по новото момиче (!) в училище… Какви палавници, а? Но – о, вие още нищо не знаете! Още от седми клас сладураните крият една ужасна тайна, която смятат за погребана навеки. У-упс… голяма грешка! Внимавай какво приказваш и дори какво си мислиш, защото не знаеш какви сили ще предизвикаш да го извадят наяве! Като казахме „погребана“ тайна

- не подозирахме, че някой наистина ще бъде погребан най-неочаквано…

В един прекрасен ден четирите сладурани започват да получават странни SMS съобщения – всъщност заплашителни послания, подписани от някой неизвестен, с мистериозния инициал „А“. Възможно ли е „А“ да е Аписън – суперпопулярното момиче, изчезнало преди три години? Алисън – мразената и обожавана тяхна най-добра приятелка, техният идол и обект на ужасна завист, техният властелин и низвергнат кумир? Алисън, която знае всичко за всяка от тях… Тръпки да те побият – Алисън я няма, но посланията те карат да мислиш, че тя те наблюдава отнякъде всеки божи ден, всеки миг, дори когато се криеш в собствените си мисли! Реалността крещи, че това е невъзможно. Но ако „А“ не е Алисън, тогава кой е? И как би могъл да знае толкова много за лошите момичета, каквито са били, и за още по-лошите момичета, каквито са станали? Внезапно техните тайни – и най-голямата, и най-малката, дори най-дълбоко заровената – са заплашени да изплуват. Изведнъж се оказва, че в солидния Роузууд вече няма нищо сигурно, а образцовите момичета са малки, сладки – и ужасни – лъжкини. И ще си плащат скъпо за всичко. А това е само началото…

Като за капак на всичко от 8 юни по телевизия ABC стартира и сериал Pretty Little Liars който поне от това, което може да се види в трейлъра ще върви доста прибрано по първата книга, но все пак не прибързвам с очакванията си този път за да не остана неприятно изненадана като последния

Това е една наистина невероятна книга. Нямаше дори един момент от книгата който да НЕ ми хареса. Въпреки интензитета на някои моменти и тревогите измъчващи героите през цялото време ме обземаше спокойствие, спокойствие което друга книга не е успявала скоро да внесе в съзнанието ми. Как бих описала тази книга? МАГИЯ! Това е единствената и правилна дума за нея.

Въпреки факта, че Сам бе описан малко като емо обикнах героя му. Цялата тази загадъчност, силата на вълка в него и тази чувственост, тъга и меланхолия на човека са опияняващи. Един герой, който безусловно се настани в сърцето ми като любим персонаж от книга…

Грейс, силата която лъха от нея, зова на дивото… Една отличаваща се героиния, която вместо да хлипа и да бъде уязвима както всички сме свикнали напоследък в книгите за свръхестествени същества, показа толкова много сила и отстояваше всичко в което вярваше и за което се бореше… Геройня заслужаваща уважение…

И не на последно място, тишината и спокойствието на гората, магията на скованата от студ земя и глутницата… Едно истинско семейство. Всичко е като едно нежно докосване на топъл вятър, когато си умрял от студ.

Книга магия, която ме остави със затаен дъх и желание следващата да излезе колкото се може по-скоро…

Тази книга се превърна в една от любимате ми книги преди близо година. За какво се разказва ли? Ще ви покажа официалното ревю на книгата, а после ще добавя скромните си впечатления…

“ Животът е за живите,но един ангел хранител никога не е излишен.

Холи и Джери един без друг? Абсурд! Но след седем години безоблачен съпружески живот Джери внезапно умира. Това съсипва Холи. Обаче в навечерието на трийсетия й рожден ден Джери отново се връща при нея. Той е оставил пакет писма със заръки:

“Купи си нощна лампа”,
“Купи си секси дреха”,
“Наслаждавай се на почивката, която съм подготвил за теб”,
“Участвай в състезание по караоке”.
Така любимият човек, който я е познавал най-добре от всички, успява да я научи, че животът продължава. Постепенно Холи преодолява болката и тъгата и открива, че отново може да се смее, пък макар и през сълзи.

Сензационен дебютен роман, който доказва, че истинската любов никога не умира.“

Така и сега май идва момента в който да ви отегча със собствените си мисли и съждения по въпроса. Някой ще каже „Ох…поредния ‘чиклит’“ Но тук аз ще надигна глас…Повярвайте ми не е. Колко пъти сте виждали около вас, а може би на някого от вас се е случвало (искренно се надявам, че не), как смъртта отнема от някой най-любимия човек. Болката бавно превзема, а самотата поглъща. И как може да продължите живота си без този някой? Сами…Стоите занемели до прозореца на вратата с притаената надежда, че той/тя ще се върне, ще ги видите отново, но стаята остава все така празна, също както и сърцето ви…Дните губят смисъла си, а болката не намалява. В тази книга се описва как един мъртъв човек намира начин да спаси любовта на живота си от дупката на скръбта, да я води и напътства. Истинска, силна и неподправена любов. От самото начало на книгата се смеех, а после изведнъж избухвах в плач и обратното. Поглъщах всяка следваща страница отново и отново, а книгата безмилостно приближаваше своя край. Исках да чета още, но не исках да свършва…На края вече плачех като малко дете, а на последната страница вече се усмихвах. И когато я затворих ми стана тъжно, стана ми тъжно, че книгата просто свърши…

Преди да си извадите погрешни заключения искам да уточня, че съм книгоман. Изчела съм толкова много и различни книги, но рядко някоя ме е впечатлявала до такава степен. Истината е, че това е най-невероятната книга попадала в ръцете ми и от този момент нататък се превърна в моя любима. Искрено я препоръчвам на всеки един от вас. Дори и да не ви хареса е ваше право, но за мен ще остане най-доброто което някога съм чела…

P.S. I love you…